цветно

"Баба праща поздрави и се извинява" или съвместният живот с една баба

Снимка: pixabay.com

От месеци искам да напиша ревю за феноменалната книга на Фредрик Бакман "Баба праща поздрави и се извинява" и от също толкова време го отлагам. Изключително любима за мен книга, но и прекалено лична, или както аз обичам да я определям - много ми е на сърцето.

Смятах, че това е нещо непосилно за мен. Стилът на писане на Бакман определено се отличава, кара хората да обичат и мразят - oбичат спомените, а в същото време мразят, че са спомени, а не настояще. Би разчувствала всеки без съмнение, но от личен опит смея да кажа, че най-вече би повлияла на онези, отраснали с бабите си внучки.

Внучките, които са отгледани от бабите си - носили дрехите им, за да приличат на тях, докато ръкавите се влачат по пода; гледайки снимките на деца или млади девойки, учудени, че бабите са били млади; готвили са всяко ястие заедно (за тях това е било Master Chef), а какви милинки са правили; знаели са как да плетат в първи клас; поливали са цветята редовно и дори са ги милвали, говорили са им и са ги целували.

Е, като пораснем, представите малко се променят, особено ако живеем с тях в пубертета – "Как пък не го разбраха тоя телефон?", "Какво й е сложното на цифровизацията?", "Какво все ме пита къде излизам, че чак и с кого? (Не пуша! Не пия! С момчета не общувам!)", "Тия бабешки дрехи не са по мой вкус", "Абе, как ще го целувам т‘ва цвете, аз да не съм луда?!".

Когато минеш тази критична възраст, изведнъж осъзнаваш колко голям късмет си имал… Преди това винаги си излизал "навън" с "не го познаваш" и си се прибирал в "не знам" часa, в същото време винаги си получавал най-добрите съвети за онези истинските приятели (не от "Фейсбука") и за гаджетата, "лошото" минаваше от баене, а пък настинката се лекуваше с ракия и някаква странна отвара от дюли… (Така и не заобичах нито ракията, нито дюлите.)

Е, в 1-ви клас първият мръсен виц определено не е смешен, но въпреки че вече помня само главната идея (след като ми бе описана подробно), все още ми е смешен. Всъщност историята е следната: пътувахме към село, само аз и баба, по радиото започна "We No Speak Americano", баба пееше на измислен език и се смееше... След това, все още заредена от настроението, ми разказа вица.

Пък после ми показваше некролозите в селото и обясняваше, че всички от тях я били сваляли, аз доста се усъмних, но пък от друга страна си рекох "Бреййй, голяма мацка ще да е била…". Баба се смя с глас в онзи бял Фолксваген Поло, а това се оказа по-важно от шегата, даже е най-важното, защото беше истински щастлива, а това е любимият ми спомен.

Много хора казват, че бабите обичат най-много внуците си. Може би е така, все пак децата им са се отделили и знаят какво е да се разделиш с това, което най-много обичаш. Обратното е същото, има една неописуема любов между баба и внучка, но запомнете - обичайте ги тия баби, защото не всеки има такива.

Но да се върнем на книгата - според мен тя би разчувствала всяка внучка, но най-вече тези, загубили своите баби. Както казва Бакман "Да имаш баба, е да имаш армия". Е, след като загубих тази армия ще ви кажа само едно – без значение е дали ще спечелите, важно е с кого се биете! За жалост повече информация за книгата не бих издала, защото това е произведение, което си струва да отидете и да си го купите!

Ех, ама как липсват, нали… Техните гримове не са били от MAC или Sephora, но пък притежаваха еликсир за красота и нямахме търпение да пораснем, за да ги използваме! Изведнъж говорехме, милвахме и дори целувахме цветята! Искаме да плетем, да готвим, да правим туршия, милинки и да месим питки! Да си говорим за приятели, гаджета, оценки и дори да ни разказват мръсни вицове в колата!

Псуваха, докато карат и не се притесняваха да си кажат мнението. Ох, как ми липсва да пуши цигари и никога да не тръска в пепелника! Да пием кафе след лекции и да ме помоли да й настържа кората на лимона за домашен кекс! Да ми чете статии на глас, а аз още по средата да изгубя интерес или да разказва разпалено за любовта в книгите на Даниел Стийл, а после да сподели как е намерила любовта на 68 години!

Обичайте ги тия баби! Достойни са за обичане! Важни са за опознаване!

Моята не беше лекар, но работеше в поликлиника. Също е осигурявала дом на хора, които са изгубили своя, но не само в блока. Все пращаше поздрави и се извиняваше, но не ми остави писма… Но пък животът с нея беше приключение, което не бих го заменила и за хиляди писма, защото я познавах истинска, пряма, обичлива, незаменима, завинаги - моята баба.

И до ден днешен никога не съм виждала жена да готви по домашни дрехи и след по-малко от 20 минути да излезе с толкова голяма елегантност, съдържаща тоалет, грим и аксесоари! Жена, която да поставя всеки на мястото му за по-малко от 2 минути и винаги да знае как да отговори.

Аз съм друга Елса, с друга баба… все още със същата ярост и същата мъка. Въпреки това усетих позната магия и най-вече любов. Ако си мислите, че сега ще ви кажа магическото лекарство за прогонването на тези две настроения – за жалост и аз не го знам. Когато хората казват, че минава – не минава, всъщност забравяш частично, но пък помниш определени неща.

Лично аз никога няма да забравя миризмата й, мекотата на кожата, онези златни обеци, черната рокля с червените цветя и, разбира се, когато се усмихваше без протези, колкото и да мразеше да го прави. Със сигурност в ума ви изникна мисълта за вашата собствена баба, въпреки моето описание. Доста специални се оказват, особено ако сте близки…

Ако можех да върна времето назад, обаче не бих променила нищо. В което няма нищо лошо, а напротив - има само знания, само магия и само щастие. Все така бих се ядосвала, че баба ми плаче на всеки рожден ден, бих милвала късите й коси, докато чете поредния завладяващ роман и бих негодувала от студа, докато отваря всички прозорци, за да проветри.

Е, това си е моята баба, но пък вярвам че всеки е припознал своята и е изпитал желанието да опише своята, дори и за кратко, докато чете феноменалната книга на Бакман… Няма нищо да издавам, само чувствата си, а аз вярвам, че това е достатъчно!

Мисъл на деня