цветно

"Понякога ще идвам във съня ти..." или история на изгарящото минало

Снимка: pixabay.com / pasja1000

Дъждът тихо чукаше по прозорците. Денят беше мрачен, сив, но някак толкова красив. Тя се събуди, усещайки онзи аромат на кожа, примесен с този така сковаващ я мъжки парфюм. Толкова реален и толкова далечен.

Протегна ръка към другия край на спалнята, но нямаше никой. Леката завивка беше почти на земята и усещаше полъха на свежия, леко хладен вятър от отворената врата на балкона. Дъждът продължаваше леко да ромоли по прозорците и да създава приказната атмосфера между съня и реалността.

Отвори очи и погледна спалнята. Беше сама. Погледът ѝ се премести върху огромния огледален гардероб и сякаш за части от секундата пак се появиха онези силуети, така обичащи се, на фона на леката лунна светлина, прокрадваща се от прозореца.

Силуети, които изгаряха един за друг в безплътна нежност, толкова силно и толкова завинаги. Изтръпна... Ледени пръсти сякаш се прокраднаха по цялото ѝ тяло. Беше сама. Затвори очи и почувства Неговия допир, толкова силен и толкова истински. Отново беше до нея, Той, истински, такъв, какъвто беше преди...

Трябваше да става, сигурно вече беше обяд. На пода до леглото видя чашата с няколко останали глътки уиски. Да, определено те все още бушуваха в главата ѝ. Отиде в кухнята, направи си чаша горещо кафе и започна да наблюдава падащите капки през прозореца.

Докато не видя Него, силуетът му над рамото ѝ. Сините му очи сякаш я пронизваха... усети топлите му ръце на раменете си. Обърна се. Беше сама, а дъждът тихо пееше своята песен по прозорците. Споменът от Неговото докосване я прониза до болка, но беше сама.

Той беше опрял ръцете си на стената, а горещият душ, изливащ се върху гърба му, сякаш разкъсваше кожата му. Главата му тежеше от спомена за нещо толкова реално и някак толкова вълшебно. Усещаше устните ѝ по врата си, още чувстваше вкуса ѝ. Не искаше да отвори очи от страх, че тя няма да е вече там.

Искаше всичко да беше само сън, защото знаеше, че никога повече няма да я докосне, няма да я има така, както я имаше преди. А беше толкова близо, толкова истинска, усещаше дъха ѝ, аромата на косата ѝ, толкова нежни и вкусни.

Обърна се, но беше сам. Тя не беше тук, никога повече нямаше и да бъде, заради думите, които изрекоха и двамата на сбогуване, в последния си разговор, в който не успяха да си кажат всъщност "Сбогом". Думи, толкова малко, но толкова силни. Думи, които и двамата не искаха да изрекат, но го направиха.

Денят беше мрачен. Дъждът тихо почукваше по прозорците. Истина ли бе всичко или само спомен, разказан от изгарящото минало...

Мисъл на деня