цветно

"Свръхсъдба": 12 необикновени разказа

В света на "Свръхсъдба" случайности не съществуват. Действията ни днес рефлектират върху живота ни утре; нищо не остава скрито. Срещите между непознати са предопределени от невидим за очите закон. Злото е сътворено от човека, а доброто е запечатано в жълт хартиен плик, прегънат на две.

"Свръхсъдба" събира разкази за:

• Млад английски лекар, тръгнал по следите на необикновена дама, зад чийто чар се крият фатални намерения.

• Италиански мафиот, който се включва в смъртоносна игра за 70 000 долара.

• Пpoститутка, която среща мистериозен мъж и животът ѝ се преобръща за една нощ.

• Влюбена двойка, поела на пътешествие до впечатляващ замък, чийто собственик ще направи всичко възможно те да останат колкото се може, по-дълго.

• И още 8 необикновени разказа, разкриващи многоликите проявления на човешката природа – мистични, възвисяващи, мрачни и противоречиви.

Автор на сборника с разкази "Свръхсъдба" е Динко Динев. За читателите на HighViewArt.com той сподели: "Пиша от близо 5 години, но е твърде рано да се определя като писател. Създател на истории - това е може би най-правилното определение за мен.

Създаването на истории е нещото, което най-силно ме вдъхновява, стимулира и грабва ума ми. Нещото, което ме кара да се чувствам удовлетворен, успяващ и смислен.

Няколкото години писане и работа над десетки разкази доведе до създаването на "Свръхсъдба" - моята първа книга. В нея съм включил 12 истории, всяка от които има свой собствен, особен дух.

Защо "Свръхсъдба"? Защото някъде там има нещо по-силно от нас, което тихо дирижира животите ни. Или поне животите на героите в книгата ми."

Представяме ви откъс от един от разказите в сборника: 

Случаят "Мелиса Паркър"

Сутринта на 14 октомври 1997 г. Бриджвил осъмна с надписа "Кой уби Мелиса Паркър?", изписан с червени букви на бялата мраморна плоча в края на града. Същият надпис бе изписан и на още две места – със синьо върху източната стена на началното училище "Хопкинс" и отново с червено върху витрината на магазина за млечни продукти на арменеца Ованесян.

Ованесян е особен тип – нисък, слаб, с малък черен мустак и голо теме, което покрива с малкото останала му коса по слепоочията. Сприхав е, никога не се усмихва, рядко поздравява и винаги е готов да спори с клиентите, дори да ги изгони от магазина си, ако нещата не се случват по неговия начин. На човек му трябва време да свикне с характера на арменеца, но пък продуктите в магазина му са винаги пресни, а цените им са привлекателно ниски дори за малък град като Бриджвил.

Отплеснах се. Професията ми изисква да описвам всеки детайл, колкото и незначителен да е той, и затова ми се случва да изпадам в никому ненужни подробности. Може би сега е удачно да ви се представя, преди да се върна обратно на случая с Мелиса Паркър: Ланс Фарадей – журналист на свободна практика. Пиша предимно за "Спиър", "Глазгоу Нюз", "Джързи Нюз", "Ливингстън Прес" и още няколко издания, които сигурно не сте чували. Работя като журналист повече от двадесет и пет години (сега съм на петдесет и една), а преди десет години реших да напусна Филаделфия и да се завърна окончателно в Бриджвил.

Малко след 9 сутринта в града пристигна шерифът Дан Ковалски. С него се сближихме покрай случая с убийството на Мелиса преди четири години и разменяме по някоя дума, когато се засичаме в града. Пред магазина на Ованесян се бяхме събрали аз, кметът Чарли Хърб, някакъв тип от общината (казваше се Францис) и Майкъл Зелър – момчето, което открило надписа на плочата и подало сигнала в полицията рано сутринта.

Ковалски излезе от колата и без да каже нищо се приближи до витрината на магазина и заби намръщения си поглед в буквите, изписани със син спрей. Гледа написаното в продължение на няколко секунди, после рече с тежкия си басов глас:

– Къде е другият?

– На стената на училището – отвърна кметът Хърб.

Ковалски се отдръпна, отправи поглед по посока на училището, а после бавно огледа района, сякаш търсеше знак от извършителя.

– Другият надпис е на мраморната плоча – обади се Францис.

– Знам. Минах оттам. Къде е типът, дето го е открил?

– Тук съм – промълви Зелър и вдигна плахо ръка. Слабото му лице изглеждаше уплашено.

– В колко го откри?

– Около 6 сутринта... Може би 6:10.

– 6 или 6:10?

– 6:10 – поправи се нервно Зелър.

– Хм... Значи е почнал от училището, минал е през магазина и накрая е спрял на плочата. После се е изпарил – заключи шерифът.

– Може да са били двама или трима – предложи развълнуван Хърб. – А и спрейовете са с различни цветове. Сигурно са действали едновременно, за да спестят време.

– Съмнявам се – рече шерифът с кисела физиономия. – Истории като тая обикновено са дело на един и същ смахнат мозък.

– Дали е бил убиецът? – попита Францис, жаден да бъде част от разговора. – Подиграва се на полицията, задето не са го разкрили все още. Гледах един филм за серийните убийци наскоро. Те обичат да правят такива номера.

– Да изчакаме криминалистите да решат чие дело е, а?! – сопна се Ковалски. Едрата му фигура не предполагаше някой да му се противопостави или оспори думите му.

– Да, да ги изчакаме, Францис – намеси се кметът. – Скоро трябва да са тук.

– Ами магазинът ми?! – пристъпи Ованесян. Лицето му бе кисело, а очите му напираха да изскочат.

– Какво за него? – попита шерифът.

– Не може да стои затворен цял ден! Губя клиенти! Губя пари! Стоката се разваля!

– Отваряй си магазина – махна с ръка Ковалски. – Само не пипай надписа на витрината, за да не те опандизя за разрушаване на веществени доказателства.

– Докога трябва да е там? Не искам хората да го гледат! Грозно е! Нищо не се вижда отвън.

– Докогато се наложи! Искаш ли да си отвориш магазина, или да кажа на криминалните да му ударят жълтата лента за една седмица напред?

Ованесян измърмори нещо под носа си и се запъти навъсен към магазина.

– Казваш, че си видял надписа към 6:10? – обърна се шерифът към Майкъл и извади тефтерчето си от вътрешния джоб.

– Да. Отивах на работа, видях го, върнах се обратно и се обадих в полицията.

– Къде работиш?

– В една ферма на две мили извън града.

– "Либърти фарм"?

– Да, точно там.

– Какво правиш във фермата?

– Грижа се за животните... да имат храна, да са на чисто...

– Работи във ферма – повтори тихо Ковалски и записа в тефтера. – Къде живееш?

Майкъл продиктува адреса си и изчака Ковалски да го запише. После шерифът му зададе още няколко въпроса, от които едва ли научи нещо ценно, прибра тефтерчето и се обърна към нас.

– Добре. Хърб, отиваме да огледаме надписа на плочата. Ти имаш ли кола? – обърна се Ковалски към Майкъл.

– Имам. Черния буик ей там.

– Идваш с нас. После и на криминалните ще им трябваш, така че днес някой друг ще се грижи за твоите животни.

Ковалски, Хърб и онзи от общината се запътиха към колата на шерифа. Малко преди да влезе, Ковалски се обърна към мен и рече:

– Ти няма ли да дойдеш? Нали си журналист... може да забележиш нещо.

Поканата на шерифа за огледа на мястото бе като дюшеш, поднесен на тепсия в моята журналистическа длан. Не че нямаше да се докопам до мястото по един или друг начин, но Ковалски ме улесни елегантно, затова приех на секундата.

– Разбира се! Ще се опитам да съм полезен с каквото мога.

– Качвай се. Вие, журналистите, имате око за тия работи.

– За детайлите – поясних аз и се качих отзад, където вече се бе настанил Францис.

Докато пътувахме към мраморната плоча, която бе близо до мястото, където бе открито тялото на Мелиса, в главата ми нахлуха спомените. Ужас в Бриджвил: 11-годишно момиче удушено и захвърлено полуголо в полето; Малката Мелиса убита хладнокръвно; Изверг вилнее в Бриджвил; Убийство като от хорър филм.

Такива бяха заглавията на повечето вестници в деня след убийството. Близо месец криминалистите сновяха из Бриджвил, оглеждаха училището и дома на Мелиса и обикаляха от къща на къща в опит да изкопчат нещо за престъплението, но безуспешно. Почти нямаше човек в града, който да не е разпитван, но до обявяването на главен заподозрян така и не се стигна.

А Мелиса бе прекрасно момиче, още дете. Изключително добра, скромна и възпитана. Виждал съм я да помага в църквата и да получава грамоти за своите постижения от Нийл Бейкън – предишния кмет на града. Никой не бе предполагал, че подобно нещо може да се случи в Бриджвил, още повече с Мелиса – единственото дете на Сара и Тед Паркър, които всички намираха за добри и отзивчиви хора, християни.

За последните сто години в града е имало точно три убийства, като първите две са през 1910 г. и 1934 г. (някакви битови истории), а третото – това на Мелиса – разтърси Бриджвил и дълго ехтя в умовете на хората.

Предстоящи събития

Мисъл на деня