цветно

"То като те удари реалността в България"... Ами айде!

Снимка: pixabay.com / petto123

Докарали сме я дотам - толкова далеко, че вече е банално да се говори колко проблемно е всичко. Преди няколко дни срещнах съвсем случайно четирима българи в чужбина. Казах им, че скоро ще се прибирам, а те ми се изсмяха. Погледнах и четиримата в очите и там нищо не видях. Та само с ръка им помахах. Зад мен чух как ми казват "То като те удари реалността в България...". Не се обърнах.

Последният път като пътувах от България към чужбина полицаят от гранична полиция ми захвърли паспорта на гишето и ми каза "Чао". В няколкото месеца от тогава насам все се сещам за това и ми застава буца на гърлото. После ми става вряло, понеже се ядосвам, ама не е хубаво така с това агресивното... И се спирам и се опитвам да разбирам. Няма как да спестя каквото и да е на Белия Лист.

За да се обясни реалността на българите, живеещи в чужбина, трябва да се съпоставят две неща - причините им да си тръгнат и условията, в които те живеят извън България. Също трябва да се обърне внимание на това дали тези причини са още валидни и колко информация реално имат за България всички тези, които са извън нея.

Излишно е да се споменава, че всяко нещо търпи промени и модификации. България не е изключение. Един от факторите, който пречи на хората да видят дори елементарните подобрения, обаче, е паразитността на езика, с който боравим ежедневно. Другият е начинът на мислене, до който паразитността на езика води.

Фрази като "То тука е така", "То в тая държава к’во друго очакваш" (все едно не е наша "тая" държава и не сме ние пълнежа й), "Не се учудвам вече на нищо тук", "Те тука само по един начин могат да станат нещата..." и така, и много други фрази, които са познати на всички ни, водят до два негативни ефекта - говори се за "тук" все едно е някакво пространство, отделено от другия свят, и се изгражда навик на мислене, който може да възпрепятства положителните изменения.

Витгенщайн казва, че значението на думите е това как се използват в езика, съответно границите на езика се прeвръщат в границите на света, който те изграждат. Повторението на такива фрази относно състоянието на България, разграничаването на нашето пространство от останалия свят води не просто до изграждане на представа у самите нас, че нещо e трагично зле, а изгражда навик на мислене относно родината ни. Това не означава, че езикът е виновен за нередностите в страната, но езикът е виновен за начина, по който можем да се справим с тях, понеже езикът определя отношението ни към проблемите.

Реално в България не се случват уникални само за нашата държава издевателства и проблеми. Случват се неща, които ги има навсякъде, които стават и в реално време в други държави. Но начинът, по който ги описваме с думи, изгажда представа, че нещата са изключително и конкретно за нашата страна зле, такова изрично ние сме зле.

Реално това, което е било преди години, когато много хора са заминали, не е същото както е сега. Дори студентите, които заминаваме, нямаме реално представа какво се случва в България, и дори не си даваме сметка, че това, което е било преди 5 години като сме заминали вече не важи. Но фразите си ги знаем и си ги използваме дори при най-малкото усложнение, свързано с родината, та и не само.

Та си мисля, че вместо да бродим из чужбини, да носим мартеници до юни месец, да казваме мед на хората, до които усъмваме, вместо да можем да кажем колко са ни скъпи, да слушаме чалги, които датират отпреди да сме проговорили, да веем знамена веднъж в годината, да търсим къде има българско парти и кой ще си ходи скоро, та да ни донесе лютеница като се връща обратно, да не можем да се сетим за думите на български, за правописа да не говорим, може просто да си оставим тея остарели лингвистични и културни привички и да се върнем вкъщи, за да приложим всичко, което сме научили - без предразсъдъци, без остарели граници, и да изградим новата си реалност и начин на мислене - с обновени и свежи думи, последвани от действия.

Cъбития

Мисъл на деня