Ако ти заспиш, ще спя

5 декември 2016

На 38 съм и съм неомъжена. Имам дете и мечта за истинско семейство. Искам шумна къща, пълна с деца, и една любов, която да пращи в огнището силна като Слънцето до последния миг заедно. Всъщност не искам последни мигове.

Искам тази любов такава, че и след напускането на земното убежище тя да живее някъде като жар и хармония. И въобще не ме интересува, ако това звучи откачено, наивно или незряло. Аз знам, че е възможно.

Дълго време отказвах да прочета Бегбеде, защото му се сърдех за заглавието "Любовта трае три години". А книгата се навираше в ръцете ми постоянно. Най-после преди година я прочетох и простих на добрия френски човек твърдението. И открих, че между мен и него има нещо общо. И двамата не сме съгласни със заглавието.

Когато нещо ти липсва, воайорстваш жадно тези, които го имат. Залепяш нос на лъскавата витрина, която въпреки своята прозрачност носи тежката метална миризма на затвор - затвора на недостижимото, и се взираш безнадеждно беден в своето желание. Така правя аз със семействата.

Обичам да ги наблюдавам през витрината. Да събирам в шепи вида на пълните им багажници, плановете им за Коледа и най-най-любимото ми: "До довечера, чакам те вкъщи." Толкова красота има в една семейната картина, колкото никое изкуство не може да ми даде.

И като всяко нещо, което произвежда красота, да бъдеш семейство май също се оказва изкуство. Някои имат таланта, други – не. Трети не се задоволяват само с хубава картинка – искат я перфектна, търсят я безкрайна.

Ще бъда честна. В семействата, които съм воайорствала досега, още не съм открила художниците, на които искам да приличам. Дори там, където всичко изглежда добре изпипано, близо до идиличен шедьовър, не съм видяла всичко това, което вече 38 години ме кара да имам една единствена мечта.

Да, зная думичките на тази лекция наизуст: първоначалната страст постепенно угасва, на нейно място се настанява уважението... любовта трае три години, но разбирателството може да е вечно... битовизмите ни унасят, но всичко е наред, ако отговорностите са споделени... жененият човек може да пофлиртува, дори да "кривне" от "правия път" - в реда на нещата е и заздравява връзката... връзката е важна, не любовта... тя трае три години... децата са причина да останем заедно и да се търпим... оставам с теб, защото по-добро на хоризонта няма, а и да се появи, след три години ще ме дразни по същия начин... бракът е наниз от компромиси... и само през първите три години те са приятни... и най-хубавата жена е омръзнала на някого... след три години... и така нататък, все в този тъжен дух.

Всеки има своята картина за любовта и дори мога да приема, че в лекцията има доза правота, но това не е правотата, която ме кара да се пазя за единствената си мечта. Аз не искам да се "понасям" с някого. Не желая нещо да ме "унася", за да продължа да бъда с този някой.

Когато обичам, не флиртувам, защото дори физическата близост на друг човек ме кара да потръпвам от студенина. А битовизмите са най-йезуитското оправдание на престъплението срещу любовта. За страстта съм съгласна – първоначалната ни се дава като подарък.

Хормоните вилнеят, усещането за ненаситност е измамно силно, тялото на другия е непресъхващ извор на твоите собствени желания. Но когато подаръкът се изконсумира, настъпва времето да произведем малко ежедневна ненаситност със собствени средства.

Зная, че това звучи като теория на прекалено романтично момиче, а на практика всичко е далеч по-сложно (или пък просто?), но за 38 години така и не открих причина да се задоволя с посредствен шедьовър в това изкуство. И аз минах през истините на онази лекция.

Първоначалната страст си отиваше, а битовизмите убиваха останалото. Омръзваха ми няколко много добри, много умни и прекрасно обичащи мъже, и аз им омръзвах също. Стърчах на тезгяха с компромисите и останките от уважението, но това студено, недодялано меню никога не ми се услади.

Затова след всеки последен щрих от историите си оставах на масата сама да чакам онзи, който ще рисува заедно с мен наивната ми, но перфектна приказка за любов.

И днес вярвам в нея, както вярвах на 8. Единствената разлика е, че днес знам, че моята приказка зависи от мен. Аз съм единият неин художник, а картината трябва да се рисува постоянно. Взимам четката и скицирам представата си за нея.

Едно момиче току-що е открило другата част от себе си. Я, това момиче съм аз! А ти си най-после до мен, макар да сме един до друг само за очите. Един до друг е толкова далечно! Един в друг е чувството за нас на всички други сетива. Откакто те има, няма аз, няма ти, има две части от НИЕ.

В началото си имаме всички подаръци на любовта – и жарта, и алчната необходимост да сме постоянно заедно, и лакомията да правим всичко двамата, да превръщаме всяко нещо в НАШЕ, да разпалваме съзнанията си с планове и стремежи, да копнеем, да се желаем, да се вълнуваме, да горим, да знаем как се лети, да сме способни за една целувка да повдигнем Земята и да се намерим под паднало листо.

Рисуваме крилати щрихи по платното, а животът си тече в непознато ни до този миг безвремие. Летим и грабим даровете по платното, но колкото по-високо отиваме, толкова по-рядко срещаме оставени за нас подаръци. Подаръците траят три години. След това идва моментът да застанем още по-близо един в друг и да се пазим същите.

Ти не знаеш, но когато имахме първата си среща, ти толкова неочаквано се обади да се видим, че жената в мен се паникьоса, не изглеждала достатъчно добре. Имах време само да си купя лак за нокти. В онзи ден се укорих, че не съм била достатъчно подготвена за теб. Че не съм те чакала, както подобава. И се зарекох да те чакам всеки ден. Да се старая да съм хубава за теб всеки път. Дори пътите, когато не идваш.

Още пазя шишенцето от онзи лак, но оттогава рисувах с десетки други шишенца очакването ми за теб. И няма да дойде ден, в който да не погледна дълбоко в огледалото, преди да ти позволя да ме видиш. Няма да дойде ден, в който да оставя на случайността желанието ми да ти харесвам.

Сега, когато подаръците по платното свършиха, ще се науча да рисувам всеки ден за теб цветовете, в които ме обичаш, и да ти ги поднасям не като подарък, а като част от нас. Не искам да съм красива, когато излизам. Искам да съм красива, когато се прибирам при теб.

Гледам ги – хората, които са семейства повече от три години. Твърдят, че любовта им трае още, но минават един покрай друг и докосването им е плод на случайността. Няма го онзи трепет от първите три години, няма я ненаситността към другия. А аз ги искам върху нашето платно!

Рисувай ги заедно с мен – всеки ден, с всеки щрих, напук на лекциите, клишетата, опита, реалността. Не минавай покрай мен, без да потърсиш желанието ми да те докосна. Няма да минавам покрай теб, без да потърся пулса на вълнението, което си за мен.

Беше отдавна, когато ми написа "ако ти заспиш, ще спя". Безсънието ни беше лесно в началото. Да правим нещата заедно, особено трудните, беше естествено и красиво. Мина време и всеки път, когато работиш по нощите, ми казваш да си лягам, а аз ти отговарям: "ако ти си легнеш, лягам".

Знам, будуването ми не помага с нищо на умората ти. Не е будуването, което ти давам обаче. Любовта е. Знанието, че има човек, който споделя живота ти, дори днес този живот да е уморен и безсънен. Не желая да имаш това знание само три години. Искам да пораснем с него двамата – едно цяло, родено от две отделни цялости, научено да рисува неспирно картината на своята заедност.

Ще се науча да забравям умората си и да бъда с теб и там, където ме няма. Ще те чакам за заспиването, за събуждането, за всеки от онези моменти, в които ми казваш от някъде, че съм нужна. Ще осиновя тази хубава дума - "старание", и ще я прикрепям към всяко нещо, което съм за теб. Ще изуча всички познати рецепти с патладжани, защото ти ги обичаш, и ще измисля останалите.

Ще ти правя изненади и за празник, и за делник, и когато го очакваш, и когато забравяш, и когато не са ми останали повече изненади. Ще те чакам за нови първи срещи и няма да повтарям начините, по които го правя. Ще те чакам вкъщи с малка черна рокля, на върха на скалата с торта с портокалови корички, на брега на лунната пътека с вино, отлежало в нашето търпение, в облаците между двата континента с марципанена закуска...

Никога няма да лягам до теб, без да те прегърна. Ще го правя и когато съм ранена, и когато съм сърдита, и когато си далечен. Ще го правя и когато липсва ми надежда, че имаш нужда от това. Защото любовта е старанието да вярваш повече, да очакваш по-малко и да даваш всичко.

Няма да успивам старанието да бъда по-знаеща, по-пишеща, по-зряла, тоест достойна за твоето обичане. Няма да се задоволявам с константи на даването и порастването, няма да спра да летя до теб и да бъда твоя сила или просто твоя. Няма да пропускам да те насърчавам, да съм опора, грижа, лекота, вярност, нежност и партньор.

Няма да се откажа от необходимостта да те поставям винаги пред себе си. Няма да спра да ти позволявам да водиш, да пазиш, да бъдеш мъжът, в когото се влюбих – мой рицар, моя сила, моя жилавост, мое небе. Няма да спра опитите да те достигам и няма да крия възхищението си от това, че не мога.

Ще продължиш да бъдеш мъж, а аз ще си позволя да бъда жена и никой битовизъм няма да наруши това величествено уравнение. Ще превърна битовизмите в приключения, сивотата – в деликатност, умората – в нужда от теб. Ще бъда невъзможното ти Всичко, но няма да пусна любовта да трае само три години.

Това не е обещание. Това е любов. Онази, която дочаках и в която двамата с Бегбеде вярваме. Любовта, която всеки ден ще рисуваме, за да трае вечно.

Автор: Мила Иванова / solunska16.blogspot.com. Можете да намерите Мила Иванова и във "Фейсбук".