цветно

Богомил Тодоров: Спящите са наши врагове

Снимка: pixabay.com / MabelAmber

"Умората не ражда лоши мисли " - Богомил Тодоров

Няма да намерите книгите му в в най-близката до вас книжарница, нито ще видите името му под цитати в социалните мрежи, защото Богомил Тодоров е един от онези поети, чийто живот е бил по-обземащ, отколкото е било позволено на творчеството му да стане.

Роден във Варна през май 1930, слага край на живота само няколко сезона по-късно - през есента на 1982. Автор е на "Изповед" (1961); "Мъжки пътища" (1974); "Вест за утре" (1981); "Изповед. Избрани стихотворения" (1989) - публикувана посмъртно.

Щом стане дума за поети, дискусиите за живота им идват неотменно с тези за творчеството. За живота на Богомил Тодоров може да се каже, че е бил белязан от трудности от всякакъв вид, което пък е направило творчеството му еклектично, що се отнася до емоциите, споделени в него.

Думите му описват работническите трудности, но също така държат варненския вятър за ръка, говорят с рибарите на вълнолома, стоят на брега на морето и после пътуват в лодките право към душата на читателя.

В творчеството му може да се открие нотка на прозрение, все едно е осъзнал нещо, което ние още не сме, все едно е видял неща, които ние още не можем да видим. Затова и поезията му е толкова органична, толкова естествена и лишена от всякъква суетня, от всякакъв фалш и грубост. Нещо, което трудно може да се открие в човешките взаимоотношения, например, и нещо, което трудно може да се понесе от чистонравен дух като този на Богомил Тодоров.

Тези, които са го познавали казват, че е бил изключително скромен човек, а за тези от нас, които не са, си остава образа на неподправения поет - нещо все по-рядко в света ни, изтъкан от суетня. 

На него Ванилин Гавраилов посвещава стихотворението си "Смъртта на поета".

Ето и някои от любимите ми стихове на  Богомил Тодоров:

Спящите не виждат върховете.
Мисълта им мисли не кове.
Спящите, отпуснали ръцете,
спящите са наши врагове!

из "Изповед", 1961

***
На изток поемат
море и вълни -
таз синя поема
на моите дни!

Морето ме вика
и синият зов
е зов на велика
и проста любов.

из "Моят прозорец", "Изповед", 1961 

***

Мисля си

Край себе си ослушан, мълчаливо
до истините свои ти стигни.
Внимателно се вглеждай, търпеливо
сам крепостта на своя дух вдигни.

Мълчи, догде у тебе нещо зрее,
догде напира слънце в теб или
догде криле свободни в теб обвеят
на мислите ти стръмните скали.

Пази ожесточено своя корен.
Цени солта на мъжката сълза
във този свят - и малък, и просторен, -
увиснал меежду атом и бреза...

из "Мъжки пътища", 1974

***

Аз ида срещу тебе

Вървя през твоя говор - сякаш меко
нагазил степна, дъхава трева,
и търся магнетичната пътека
на истинските чувства и права,
на истинското предано изкуство. . .
Какво ще срещна, питам се, у теб?
Дали не си предесенна и пуста,
безкрайно жълта и печална степ,
където сам самичък ще премина - 
Огледал всяка птица, цвете, храст?
И сам по чаша водка или вино
ще спра замислен, чакащ онзи час,
когато две стрелки - жестоко черни -
за миг затворят ножици и ти,
отрязана от мен, ще ми се мернеш
и в нищото след миг ще полетиш. . .
Какво ми носиш - обич или рана,
криле на птица или мрачен ад?
Аз ида срещу тебе като пламък,
задгърбил пепелищата назад,
презрял любови временни и лесни. . .
А ти режи до кръв: или, или. . .
Аз ида и предчувствам нова песен,
а сетне...както ще да ме боли . . .

из "Мъжки пътища", 1974

***

Анатема

Ако забравиш някой път септември и морето ни
под южното убежище, първично както някога,
когато ни е нямало, първично и пред двамата
в средата на септември ли, когато ние тичахме
свободно като вятъра по картата на прилива,
над стъпките на птиците,
тъй близко до крилете им -
а н а т е м а!

Ако забравиш слънцето - как тихо ни се радваше,
наливайки телата ни като зърна памидови
с прозрачност и желание, и с лудост за опиване;
ако забравиш някога как двамата се гмуркахме
през блясъка на мислите до здрача син на
чувствата,
как въздух не достигаше
и как солта ни палеше -
а н а т е м а!

из "Вест за утре", 1981г.

***

Няма да питам защо те обичам,
няма, не трябва, не знам -
има предпролетно синьо сред синьото,
има задъхване в необяснимото,
и сърцебиене - както след тичане,
даже когато съм сам...

Идваш ли?... Искам те... Искай ме властно...
Устните вече димят...
Малкият принц отпътува в най-синьото,
следвайки може би необяснимото...
Искай ме... Искам те... В шипките, в храстите
как си разтворила цвят!...

Няма да питам кога ще заминеш,
няма, не искам, не знам -
има неравенства, има ласкателства,
има внезапни раздели, предателства...
А предателство някога минеш ли,
дълго, предълго си сам...

из "Вест за утре", 1981

***

На този ваш
на този душен празник,
на този малък празник
аз съм гост.
И моето сърце
е чаша празна.
А с празна чаша
кой е двигал тост? . . .

из "Завръщане", неиздадена стихосбирка

*** 

Отвръщай, обелиск надгробен!
Отръщайте, безплодни дни!
О, колко труд! – и за какво бе,
с какво светът се промени?

Вградих в стените трайни чувства,
зазидах сянката си там. . .
Без обич има ли изкуство?
Без вяра вдига ли се храм?

из "Завръщане", неиздадена стихосбирка

Стихотворенията са препечатани с разрешението на внука на Богомил Тодоров - Милен Тодоров.

Предстоящи събития

Мисъл на деня