Докосване...
Интересно е как хората идват и си отиват... идват, остават за малко и си отиват... идват, остават за дълго и си отиват...
Тази статия мислех да я пиша преди много време. Не... убедена съм, че имам чернова някъде, но не мога да я намеря. Чудех се дали изобщо да я пиша, но от онзи момент до сега, се появиха достатъчно хора, които да дойдат и да си отидат всеки по различен начин... всеки по същия начин.
Странно е как години наред споделяш живота си с приятел, с когото пътищата ви се разделят без да кажете нищо и години след това поглеждаш същия човек, но нищо повече не ви свързва и въпреки това смътно усещаш, че все нещо е останало непокътнато.
Странно е как се доверяваш на някого да ти бъде приятел, но той предпочита да си поиграе малко с мозъка ти и след това да промени своята част от историята и да изчезне. Странно е как нещо се пречупва и се отхвърлят от теб. Странно е как нещо се пречупва и се отхвърляш от тях.
Ами онзи поглед? Онзи поглед, който казва "аз знам всичко за теб, а ти знаеш всичко за мен", който се появява в неочаквани моменти от елементарни неща. Запалва се случайно и угасва... може би не толкова случайно. Там... в онези много светлокафяви, в онези синьо-златисти, в онези пъстри, в онези просто кафяви, в онези... знам ли вече какви очи.
Цветът, формата, дълбочината... това са само допълнения, които видоизменят мъничко усещането, но отново го запазват в основи същото. Понякога е по-силно, друг път за момент си мислиш, че е там, но си се залъгвал. Понякога се връща. Понякога старата шега, повторена отново, връща за момент онзи поглед на разбиране. Понякога...
Ами думите? Те винаги са различни... Всъщност... не винаги са различни, но те пробождат сякаш всеки път по различен начин, така че никога не си подготвен за това, макар и понякога да имаш смътното чувство, че това се е случвало и преди.
Думите, смятам, идват при нас, когато ние ги повикаме. Без думи. Нали знаете... точно в този момент съществува точно една дума, която докосва точно теб... Не, не говоря за "обичам те". Не говоря за историите между онези двамата, гледащи един в друг с желание да се целунат. Говоря за всяко едно разкриване, което сме правили някога. Всяко едно докосване.
Уплашеният поглед на човек, който познаваш от дете, който не знае къде точно отива и какво точно му предстои, но се опитва да ти се усмихне за сбогом. Погледът на човек, на когото си се възхищавал и по чиито стъпки си стъпвал, но някак някъде си се отклонил от тях. Погледът, погледът, погледът... Всичко в него ли се крие? От деца ни казват: "По очите ти познавам." Нима в тях е всичко? Както и да е...
Колкото повече време минава и колкото повече хора срещаш, разбираш, че идват, докосват те и си заминават. Постепенно започваш да измерваш времето в хора, а не в години. Някои се появят и си тръгват, докато други все още са там, а трети... за трети не можеш да кажеш нито кога са дошли, нито колко дълго ги е имало изобщо - усещаш го като години, а са били дни или пък прекарваш няколко години като дни.
Нищо от това няма значение. Мозъкът си ги подрежда все някак, а каквото трябва "услужливо" забравя... понякога толкова услужливо, че ти се налага да повтаряш едни и същи глупости, докато не реагираш по различен начин (не говоря дори за правилния начин... просто за различен).
От значение има единствено това, че идват, докосват те и си отиват. Идвайки, те променят с нещо ежедневието ти. Позволяват ти да поговориш с някого или да чуеш нечие чуждо мнение, което е или интересно различно или доста сходно на твоето, но изградено по друг начин.
Докосвайки те, те те допускат до себе си и ти правиш същото. Влияете си взаимно. Понякога те обичат... не всички обичат. Променят те. Всъщност това е докосването - хващат те за раменете и те завъртат настрани понякога по-малко, друг път повече. Не мога да кажа, че това зависи от времето. Може би зависи по-скоро от стойността на докосването.
Отивайки си, те оставят да се справиш сам. След като все някак променят посоката ти, те оставят сам да продължиш, чрез което да я запазиш същата или да я промениш по свой си начин. Бих казала също "или да се върнеш назад", но това не съществува действително като опция. Дори и да го има, то е някак... фалшиво връщане назад.
Никога не си отново същия.
Ако си стигнал до тук и разбираш цялата тази метафора с "докосването" има само един извод от историята със срещането, докосването и разминаването - благодарен си. Може да си наранен, може да си объркан, може да те е страх, но си благодарен.
Благодарен си, че всичко това ти се е случвало. Благодарен си, защото си се почувствал разбран и споделен, макар и да е приключило. Благодарен си, защото промяната в теб е настъпила, а по този начин си подредил още едно парче от пъзела, наречен живот.
Не си ли благодарен, значи не говорим за едно и също нещо. Не си ли благодарен думите са били празни, а погледите измамни. Не че и иначе не може да са измамни... Понякога си пасваш с нечий мироглед само за секунда и след това каквото и да си говорете посланието, което и двамата влагате не достига до другия.
Та... трудно е с приятелите, трудно е с връзките, трудно е с родните... Някои хора казват, че само роднините остават същите и затова трябва да се задържаме за тях. Не вярвам в това. Много по-сложно е от "остава си същия" или "променя се". Трудно е...
Но някъде из буламача от лъжи, паразитирани, симбиоза, тровене на нервите, нараняване на чувствата има и истински неща.... част от тях са всичките тези гадости между другото. Част от тях си заслужават... Бъди благодарен за това.
Повече от Преслава може да прочетете в preslavapetrova.com.
