Голямата любов не е първата любов, не е втората любов. Няма номер, няма бройка...

  • Сподели:
Голямата любов не е първата любов, не е втората любов. Няма номер, няма бройка...

Измина се една година, откакто животът ми се преобърна драстично. Седя в празната стая на новият си апартамент, разопаковам багажа си и си мисля, че благодаря от цялото си сърце, че се случи на мен и се случи тогава.

Преди една година, на този ден, една деветгодишна връзка, прераснала в шестгодишно съжителство, трябваше да се премине в брак. Беше студено зимно утро, в което снежинките си играеха и затрупваха прозореца ми, а аз ги гледах от топлата си стая и им се усмихвах.

Днес щеше да е денят на моята приказка. Топлината, която този ден донасяше в сърцето ми, не ми позволяваше да обърна внимание на студа отвън. Погледнах се в огледалото и се видях завършена. Той бе избрал мен и сега щяхме да продължим пътят си заедно, както до сега, но събрани от новата си титла – семейство. Щях да нося името му, щях да се представям като негова съпруга, а него като свой съпруг. Да копнеем и да мечтаем за едно наше общо "ние".

Докато тези и безброй други мисли, минаваха като малки светулки през главата ми и ми носега уют, заедно с купища надежда, телефонът ми извъня. Беше той.

- Не мога да го направя, скъпа моя. Съжалявам. Няма да дойда. – и затвори телефона.

Не получих никакво друго обяснение след това. Никакво. Не чух нищо за него в продължение на няколко месеца. В един момент, когато се срещнах с една наша обща позната, тя ми сподели, гледайки ме с най-съжалителните си очи, че се е преместил в друг град, купил си е апартамент, в който живее с жена. Казвал, че са заедно от година. Ние се разделихме преди няколко месеца? Кога се е случило? Защо го е правил?

Пареща болка прободе сърцето ми, до последно таях надежда, че ще се върне и ще се извини за случилото се. Мислех си или поне заблуждавах добре себе си, че е избягал от страх. Като най-голямата глупачка, бях готова да му простя. Бягах от истината, не ислах да й покажа лицето си. Знаех, че тя ще се изсмее в него. И сега това... Кой е той?

Какво се случи с човека, който докато ме гледаше в очите, казваше че винаги ще е до мен. Човекът, с който измисляхме имена на децата си, обмисляхме общите си пътувания. Човекът, който ме целуваше по челото вечер и капнал от умора заспиваше до мен. Спомням си, може би бяха две вечери преди "големият ден", когато се събуди в малките часове на нощта, облян в пот, придърпа ме до себе си и ме стисна силно в прегръдката си. 

- Не искам да те загубя. Обещай ми, че винаги ще си до мен. – ми прошепна тогава.

Защо го направи, кога стана, какво се беше случило и до днес не мога да си обясня. Излекувах се, мина ми. Ако такова нещо може да търпи лечение. Не търпи, носиш го винаги със себе си. Всички вървим със собствения си багаж, просто свикваме с тежестта му. Да кажем тогава, че просто научих уроците си и разбрах коя съм. Заминах за Азия, прекарах най-магичните месеци от живота си.

Запознах се със страхотни хора, промених се многократно. Вече не съм същата. Върнах детето в себе си. Онова дете, което подскачеше пред очите ми през всичките тези години, молейки ме да играем, но аз бях заета да градя кариера и семейство. Да се грижа за него и за нас. Сега знам, че съм направила грешка. Сгреших, когато си помислих, че го притежавам. Че се притежаваме. Че ще бъдем завинаги заедно. Той беше моят свят. Сега нямам свят, той се разруши. Сега изграждам своят собствен и съм щастлива с това.

Когато се връщах, в самолета до мен седеше мъж. Заговори ме. В онзи поглед видях себе си. Познах се от първата секунда. Не спряхме да си говорим по времето на целият полет. За първи път, от толкова време насам, не се чувствах неудобно, че разговарям с непознат, камо ли мъж. Не се притеснявах да бъда себе си. Не разменихме телефоните си, знам само малкото му име. Знам, че има най-толлите очи в света. Знам, че гласът му звучи като симфония от сто цигулки.

Знам, че сега докато разопаковам багажа си, връщайки се към спомена за него, намирам смисъл в появата му. Кръстих го "надежда". Защото дойде, за да ми върне вярата в любовта. Да ми припомни, че тя съществува там някъде и очаква мен. Че понякога имаш нужда да живееш като дивак, сам със себе си, за себе си, докато не събереш всичките си парчета.

Точно в този момент, когато си опознал добрите и лошите си черти, и си ги обикнал всичките, ще дойде той. Глупави сме хората, когато мислим, че знаем всичко и можем да предвим всичко. Знам, че няма да го срещна отново. Не искам и да го правя. Ще оставя спомена за него топъл, какъвто е и той. И ще продължавам да живея като дете. Истински, цветно, неспирно. Търсейки, откривайки, мечтаейки.

Голямата любов не е първата любов, не е втората любов. Няма номер, няма бройка. Няма ден, дата. Голямата любов идва само тогава, когато си усетил вкуса на сладкото, опитал горчивото. Обичал си, боляло те е. Бил си високо горе, паднал си. Станал си. А сега може да дойде някой, с който да ти е спокойно. От първата секунда. Без въпроси. Без притеснения. Без излишни саможертви. Той е той, а ти си си ти. Леко, бавно и ефирно. Красиво.

Виждали ли сте как танцуват снежинките? Без да ги е страх, че ще паднат и ще се разтопят. Просто танцуват.

Автор: Силвия Крумова

Още от Силвия може да прочетете в SilviÁmica.