Имах период в живота си, в когото се държах много импулсивно.

Имах период в живота си, в когото се държах много импулсивно.  

 

Водех се от първичния си инстинкт, но не този по едноименния филм с Шарън Стоун и Майкъл Дъглас, не говоря за секс и плътски преживявания, а за казан от емоции, за вряща и кипяща млада, зелена, глупава, лапешка, буйна, преливаща кръв. Постъпвах първосигнално и грешно.  

 

Водещи бяха чувствителността, ранимостта и ...глупостта.  

 

Най-общо казано нещата могат да се определят по един начин "шат на патката главата".  

 

Пиша го и ми става неприятно, че има хора, за които това не е епизод, не е период, а е начин на живот докато остаряват, дано се справят, при мен беше терсене.  

 

Единственото обяснение за това, е, че бях наивна, неопитна, несигурна, неуверена, незнаеща и не е имало кой да ме води за ръка, докато пресичам на червено. В моментите, в които е имало, вместо да хвана тази ръка, здраво да я хвана, правих избор сама да опитам да вървя, за да видя какво ще стане. Допусках си своите грешки, за които не ми бе виновен друг. Вместо по ясно отъпканите пътеки правих завой в другата посока към неизвестното, където сама трябва да стигна до отговорите и до желания резултат, ако се търси такъв.  

 

Всячески се опитвам да се сетя имало ли е момент, в който водейки се от първичните си импулси, нещо съм постигнала. Не успях да си спомня за такъв. Но се върнах към много провали, които със сигурност е можело да избегна.  

 

Във всеки случай характер се изкова. Бавно и последователно и със здравословни дози само-анализ, само-познание и критично вглеждане в себе си. 

 

Годините ги казвам с точност, тях ги помня вече добре. Всичко това става преди единадесет години, когато баща ми почина и трябва да си се взел вече в ръце. Тогава съм била на двадесет и две години. Ако мога такава разделителна линия да разпъна. Един човек нагърбен с отговорности и куп други обстоятелства. Ако тепърва тогава тръгваш да се събираш и да си правиш разчет в главата къде, кога, как трябва да се държиш и как да подхождаш - да не те лъжа, ама малко си закъснял. Не че е непоправимо, не че всичко завинаги остава същото и не мърда. Заек да е ще мръдне, камо ли друго. Ама малко си закъснял.  

 

Предполагам, че отстрани погледнато изглежда готино и героично да взимаш решения в стила "прас-тряс" и "три-четири". Някой някъде стои и си казва "де да можех и аз така, супер яко е".  

 

На мен, като минал по тази лайняна пътечка, ми е любопитно да разбера нейните последици и нейните стъпки до къде са отвели. На какво е научило това и как е помогнало. Със сигурност за нещо някъде е допринесло и е било полезно, в това съм убедена. 

 

Не всичко може да се обхване в един текст и не трябва. И в еротичните списания също не ти дават всичката цяла голота човешка наготово.  

 

Е, всъщност, зависи какво четеш, щото има и пошли списания, но не за тях иде реч.  

 

Мислите ли, че не мога да бъда звяр? 

 

Мислите ли, че не мога да бъда диво изтървано животно, което е нямало два дни прехрана? 

 

Мислите ли, че не мога да коля и беся?  

 

Мислите ли, че не мога да правя патардии?  

 

Всеки един от тук присъстващите може. Зависи кой по кое копче в даден момент натиснеш.  

 

И после какво? Революциите са до време. Добре, вдигнахме ситуацията във въздуха, пропищяха от нас, разбра се какви сме и после какво? Какво точно се постига като удариш бастър копчето и теглиш чертата? Някой разбра ли ви какво искате и за какво сте дошли? Всявате ли респект или само вдигате аларма и правите пушилка? 

 

Отивате на лекар и той веднага ли ви слага на операционната маса или преди това минавате изследвания?  

 

Лекува ли или веднага реже?  

 

Отивате при бракоразводен адвокат, веднага ли ви развежда или ви пита - има ли възможност бракът да бъде спасен, има ли дълбоко и непоправимо разстройство, да опитаме ли да ви помогнем да се помирите?  

 

Има места, да не кажа всички освен баничарницата, където държейки се панаирджийски настроено, единственото, което ще си помислят за вас, е, че сте психично-болни, нестабилни хора и ще ви покажат вратата. С думите "марш". Целта си няма да я постигнете с тези средства и с това поведение, но ви гарантирам, че ще изглеждате нелепо, тъжно и ще ви ориентират към друга сграда, където в 9, 12 и 17 часа имате три вида хапчета и чаша студена вода за преглъщане. Дано бъркам.  

 

Утре пак ще ви се наложи да водите разговори, ще зависи някой от вас, ще носите отговорност, ще се явите пред същите или други хора, светът не е чак толкова голям.  

 

Може и да не ви пука за другите, защото воден от първичното човек първо мисли за себе си, а после за хората, на втори план за резултатите и едва на трети за бъдещите последици.  

 

Обаче излиза така, че воден от първичното не осъзнава какво причинява и на себе си дори.  

 

Не казвам, че е гарантирано, не казвам, че е в кърпа вързано, но е възможно поради излагане...срам някакъв, ако дойде в съвестта ви, знам ли, един с друг не си прилича, безчестие ако щеш - възможно е дори и баничка да не може да си купите.  

 

От оная баничарница.  

 

Мен не ме кефи да взимам прибързани решения. Не ме кефи да се водя от адреналина. Не ме кефи бурното море. Тия работи ги надживях. Винаги имате избор как да постъпите. Труден, тежък, лесен, лек - бол.  

 

Иначе филмът с Шарън Стоун и Майкъл Дъглас майката си тракаше!  

 

Как само се разкрачи, а?