Карам хората да ме харесват
Карам хората да ме харесват. Правя се, че не ги мразя. Старая се да им подражавам. Съществува едно победеносно мимикиране на реакциите и тълкуване на задното им послание със стройно устремена мисъл. А те, подушили вниманието, се настаняват удобно, отпускат душа и крайници, егото им премрежва поглед лекичко като на галено по коремчето коте.
Карам хората да ме мразят. Правя се, че ми пука повече от тях. За самите тях. Старая се да се съмняват, че се познават. Откриват, че не се понасят. Проектират вината . Аз се преслушвам със стетоскоп и си търся сърцето. Печеля няколко оскари за най-добра драматична роля, докато броя възникнали от нищото сълзи. Дълго стаен ням писък. Прокапва по палтото астматична надежда.
Хората ме карат да се гледам отстрани. Докато се пазя от тях, се припознавам в душите им. Оказва се, и те искат също толкова, а отдават все по-сковано. Защитават се от мен и само периферно, за цигара време, се оплитат в свои отражения през мен. Те са страшно тъжни и ужасни. Хората. Те са глупави, ненужно умни. Те искат да им е лесно. Аз искам да ми е лесно, да ме зяпат захласнато като скрояващо думи тригодишно, разменящо по снежни улици усмивки с непознати. Търкаляме един към друг несигурности като бали. Крием ги така, че зверски си личат.
Карам хората да ме харесват. Старая се да не ми личи, че ги обичам повече от себе си.
