Когато говориш за мен, не говори за себе си
Душата и мозъкът на човек вероятно са свързани. Когато в първата нахлуят страхове или се оформят рани, умът изгражда системата си от пътища по начин по-безболезнен за нас.
Това е нещо красиво, естествено, но проблемът се появява тогава, когато предпазливостта ни започне да работи сама за себе си без действителна причина.
Ако сме твърди и непоклатими в убежденията си, то ние всъщност нямаме такива, защото обектът на вярата ни не следва да бъде завършен разказ, а непрестанно, гъвкаво и непринудено откриване.
Ето как натрупваме етикети и определения за всичко – типовете поведение и видовете хора, техните занимания и действия, а това ни дава материал за бърза оценка и значителна доза говорене, съчетана с минимално замисляне.
Като общество се превръщаме в шумен и постоянен брътвеж, самоподхранващ се от всичко и изплюващ навън единствено проекции на вътрешните си комплекси, тревоги и огорчения.
Но така, вместо да намалява, болката, в която сме се вкопчили, расте, а ние продължаваме да се подлъгваме от изкушението за временно утешение, вместо да се стремим към цялостно изцеление.
Възможно ли е тогава да говорим? Можем ли да излезем от себе си, за да вникнем в света отвън?
Виждаме най-близките си, приятелите си, любимите си, завладени от преценки, отговарящи на защитния механизъм вътре в нас. Наставляваме ги, за да подсилим изкуствената си вяра в принципите, властващи от предпазливост, и ги забъркваме в собствения си страх, бутайки ги бавно към пропастта, в която сами сме паднали.
Но ако пропътуваме пътя до сърцевината на проблема, ще открием, че тя е не по-голяма от грахово зърно, съществуващо само доколкото сами вярваме в него.
Ето какво – в душата няма рани, няма боязън, няма и тревога. Тя е цяла, но доверявайки се на думи, заразени с нечия уплаха, приютяваме представата за крехкостта й, често причиняваща уж нейната разруха.
А ако забравим за себе си и погледнем света, лишени от всичките си убеждения? Може би тогава ще намерим повече истина.
Отворим ли очи през нея, ще открием далеч по-автентична представа за онова, което ни е мъчело, ще спрем да се пазим, осъзнавайки, че няма от какво, ще обикнем и ще разберем.
Когато се успокои съзнанието, спира и шума, защото с истината - ако сме имали волята да се докоснем до нея, се проектира и светлина, която стопява илюзията на страха. Ето така вече започваме да виждаме какъв е светът, какви сме ние и другите.
А ако има първа стъпка, то може би да замълчиш ще бъде точно тя, защото, за да чуеш онова, което слушаш, и да се обогатиш, разшириш, отвориш, а не войнствено да пазиш наученото за себе си, е нужно да дадеш път на тихия учител в живота ти.
За да Живееш, той винаги те учи да летиш, но ти, мислейки че знаеш, се бориш само да вървиш.
Още от Маркрит Чилингирян може да намерите на страницата й.
