Красавицата и звяра
Мисълта й за любовта отдавна се бе разсипала по неравните пътища, които й бяха разбили детските мечти някъде в миналото. Отдавна беше забравила за старата си представа за обич и се бе съсредоточила върху пътя пред нея, на който вече се намираше. Знаеше, че за да стигне до съкровените си желания, трябва да се закара сама до там без GPS, нито пътни знаци.. Налагаше се да се ориентира по звездите и по сърцето си. И нямаше спътник, но не го усещаше по този начин, никога не се чувстваше сама, самотата бе отдавна победен страх и целомъдрието й даваше сили, а духовността - щастие отвътре. Сърцето й бе разбивано толкова пъти жестоко, но не беше вариант да спре да бие, защото имаше твърде много енергия в него. То само̀ знаеше конкретната причина да продължава безспирно на високи обороти, но я беше забулило в тайна. На нея нищо не й бе ясно - знаеше само да не спира да кара и да продължава напред въпреки всеки и напук на всичко, което се стремеше на всяка цена да я спре. Пренебрегнала тотално хорското мнение, тя слушаше единствено вътрешния си глас, само той до този момент не я бе предал и тя знаеше че може безпрекусловно да му вярва както на никой друг. Не се нуждаеше от човек на съседната седалка, защото не желаеше да се бави по пътя си, нито да се съобразява с изискванията на рандом пътници, които щяха да й губят само времето и енергията. Караше на заключени врати, за да не се вмъкне случайно неканен пасажер, който да й изпие енергията докато си тръгне или пък да й промени или удължи пътя и да й доразбие защитите.
Тъкмо беше събрала парченцата от остатъка от себе си, сглоби се някак, благодарение на ниагарския си хъс за живот и магарешкия инат. Не знаеше как да подреди пъзела на живота си, но знаеше как да открива парченцата едно по едно без да се отказва, защото безрезервно вярваше че ще ги намери всички.
Беше стигнала по средата на нищото, когато спря малко да си отдъхне. Замисли се накъде е тръгнала, къде точно иска да стигне. Застигна я обаче колебанието дали е поела правилната посока. Непознатото я чакаше напред, но познатото го изпревари. Тя се обърна назад да погледне пътя, по който беше дошла и си спомни.. Всяко едно малко камъче и всяка стена, която бе разбила, но е трябвало да заобиколи, за да не си потрошава силите, защото тези всички неща й напомняха защо тя бяга. Имаше защо, имаше от кого. Но мисълта й дали не е могла да постъпи по друг начин, там в миналото я разкайваше за собствените й грешки и недостатъци и тя се намразваше, обещавайки си никога да не ги допуска втори път. Сълзи миеха вече лицето й, когато се сети за прекрасните моменти, които е преживявала, за тях когато сърцето й лудо е биело във възторг и е греело, мислейки си че обича както и то е обичано. В този момент на слабост, тя осъзна, че е в заблуда, разбра че разкаянията и безпочвените колебания я теглят като дяволи назад и рязко смени посоката и погледна отново напред.
Учуди се силно като го направи, понеже очакваше да продължава да е сама. Беше се появил отникъде някакъв човек. Пред нея се бе изгубил друг човек! Той стоеше на пътя, знаеше къде се намира и накъде отива, вървеше сам, но бе изгубен, не бе дори духом там. Той изглеждаше повече от разочарован също като нея в точно този момент. Беше целият в кървави рани и лепенки тук-таме, но стилно облечен с чисти и изгладени, нови дрехи. А под дрехите си личеше тяло, изваяно от защити и мускули, толкова силно, че готово да премести планина на раменете си. Той вдъхваше респект и излъчваше силна енергия само с присъствие, заел беше поза, която крещеше, че ще нападне и може да разкъса човешка плът като звяр мигновено, ако го застрашиш. И не вярваше. Беше стигнал същото това място на пътя, но идваше от съседната пътека, не по-малко неравна и трошаща, бе изоставил много амбалаж по пътя, с цел да продължи просто по-лесно и той напред.. Бе сериозен и мистериозен, не желаеше да се запознае, камо ли да разкрие дори частица от себе си. Отдавна бе изхвърлил настрана доверието си в хората, беше сложил капаци на очите си за да не вижда нищо встрани от пътя и стремглаво бързо се стремеше да стигне пръв, макар да бе сам.
Тя се връщаше към колата си, зачуди се на необичайната среща с този звяр под очевидно прикритие и пожела да прогледне в очите му и да види отвътре на строгата външност какво може да се е скрило. Когато погледите им се срещнаха тя получи дежа вю, напомнящо й на океана. В дълбочината на очите му разбра, че може и да се удави докато улови всеки нюанс на душевността на този човек и пак няма да й стигне животът, за да го преплува. Видя звяра отвън и красотата отвътре, осъзна че нищо всъщност не се крие, а просто се е заключило и не иска да излезе, но не от страх, а от същото като нейното нежелание да допусне пасажери. Просто вътре създанието си имаше собствени мотиви да не излезе, за да не нарани някого, както и да не бъде отново наранено то. Не го беше страх, просто беше избрало спокойствието и мира, в името на рационалното и редното. Амбицията го караше да не спира да върви и да мирува, рационалното не го превръщаше в звяра, който можеше да се събуди веднага отвътре.
Тя така или иначе трябваше да се размине с него по пътя към колата си, не спираше обаче да го гледа в очите.. Той я забеляза, но носеше тежко минало на гърба си и тежаха най-много предразсъдъците, които го пазеха като каменна обвивка. Не пожела да види в нейните очи искрата, която без да иска сякаш можеше да запали. Искаше просто да се дръпне от пътя му, за да се разминат и да си продължат нататък. Тя го остави необезпокояван повече да си мисли, че така ще стане и точно когато бяха един до друг и се разминаваха, тя го погледна отново и попита накъде отива. Той знаеше, че тя иска да заформи просто разговор, но не я отсече първоначално, защото бе твърде красива. Каза й, че е ясно, че върви по пътя просто и това е.. В момента, в който го каза, той погледна в нейните очи и на свой ред видя мълчаливо разбиране и съпричастност, съмишленик по неволя, който бе поел към същото незнайно място, което и двамата знаеха, че търсят сами. И когато го каза, вървейки без да спре той се размина с нея. Тя си пое глътка въздух, задържа я за секунди, затвори очи, но не спря. Стигна до колата, отвори си очите и изпусна въздуха, когато понечи да отвори вратата чу зад себе си: "А ти?"
Обърна се и видя звярът да седи кротко и да гледа умилостивен към нея, усмихна му се и му каза, че друг път, освен напред, няма. На него това вече му беше ясно, доближи се до нея, връщайки се няколко крачки назад и просто се втренчи в нея, огледа я отгоре до долу, погледът си спря в очите й, които вече пламтяха.
"Искаш ли да .. " несигурно понечи той да пита, а тя сама довърши: "..да се качиш малко да ми правиш компания докато сме в същата посока?". Той се замисли, единствено предразсъдъците го спираха и отдавна изгубеното доверие, но желанието вътре в звяра се отключи и той влезе в колата й и заключи.
