цветно

Мария Касимова-Моасе: Една от основните ни грешки е, че не се усмихваме

Снимка: личен архив на Мария Касимова-Моасе

Срещата ми с Мария Касимова-Моасе беше лека, небрежна и възторгваща. Накара ме отново да повярвам в нещо позабравено – че чудесата са в делничното общуване между хората. Тогава, когато то е двустранно, смислено и обогатяващо.

Писах й във "Фейсбук" по повод нейна статия. Тя ми отговори надълго, с много мисъл и лично отношение, после ме покани на представянето на първата си книга, след това й писах, че не съм успяла да си взема автограф-послание, и тя настоя да пием кафе.

Пихме вино дълго и насладително в столичен бар с приказна градина и си говорихме за всичко. Мария ми показа, че това, за което пише, не са празни приказки, а принципи, които прилага и в живота си. Научи ме на лично отношение и внимание към детайла и ми показа, че е много важно да обгрижваме хората, с които имаме диалог.

Ето я - неподправена, дълбока, лека, мека, мислеща, истинска. Вижте какво сподели тя специално за читателите на HighViewArt.com.

- "Близки срещи със смесени чувства" - първата ти книга - вече е факт. Дълго ли обмисля да я напишеш или просто всичко това се "изля" от теб непланирано?

- Мислена книга е това. Отдавна исках да събера някои от статиите си заедно и да ги издам в книга, но не намирах общия код, това, което би ги обединило красиво. Не си представях, че привличам читатели с притоплена манджа от вече издавани неща, нямаше да е честно.

Планирах да направя тази книга, но не знаех как. Събрах статиите, които смятам за хубави и вдъхновяващи, като изкючих една голяма част от много харесвани мои текстове, които обаче са свързани с някакъв полититечски контекст, с някаква конкретна случка. Представих си, че след време те съвсем ще загубят връзка с действителността и няма да са интересни на хората.

След като направих селекцията, трябваше да намеря онова обединяващо нещо. Това ми беше най-трудно. Идеята да дам документален контекст на статиите беше на моя приятел и колега Георги Тошев. Поговорихме една вечер, помислих си добре до сутринта и скоро след това започнах да пиша. Бележките под линия излязоха от мен в рамките на месец и половина. Носела съм си всичко, просто е трябвало да се намери формата, под която то да излезе.

- Истории с бележка под линия. Как се получи точно този жанр? Това са събрани статии, вече излизали някъде през годините , есета, размисли… едни много дълбоки и лични изповеди, които те хващат за гърлото и те карат ту да си поплачеш, ту да се усмихнеш, ту да посъзерцаваш…

- Нямах идея за никакъв жанр. Още като студентка преподавателите ми в университета ни говореха за тоталното отпадане на жанровете, за разкъсване на формата в името на съдържанието. Тогава съм приемала това теоретично, но аз по принцип обичам излизането от нормите, свалянето на определения и граници, стига, разбира се, това да е със смисъл, да не е самоцелно.

И така, когато осъзнах, че бележките под линия са си самостойни текстове, на места дори по-дълги и по-дълбоки от самите текстове, си казах: "Ама сега това какъв жанр е?". И си отговорих: "Твой си". Така ми хареса. Не е важен жанрът – важна е искреността, с която разказваш, важно е споделянето.

- В "Близки срещи със смесени чувства" виждаме не онази социалната, злободневната, гневната Мария, а една мека, откровена, интимна, разголена Мария. Никога ли не си си патила от прекалено разголване?

- Аз всъщност съм един много мек човек. Хората, които ме познават, знаят това. Аз не понасям караници и конфликти. Физически не ги понасям. Случвало се е приятели да си разменят остри реплики пред мен, случвало се е почти да се скарват, а аз започвам да се задушавам, място не мога да си намеря. И тогава обикновено търся начин бързо да си тръгна. Просто кръвта ми се надига в главата и физически ми става зле.

Такава съм аз, а от текстовете ми – тези, журналистическите – изглеждам друга, знам. Това е така, защото пък имам ли кауза, съм готова да я защитавам докрай. Особено когато съм подготвена с аргументи и знам чудесно какво казвам. Книгата ми не е изненада за приятелите ми, но е изненада за хората, които ме познават само като журналист.

А за прекаленото разголване... даже не се бях замислила за това, когато писах. Нали смисълът е да е истинско – щом е разголено, нека е! Нямам от какво да се страхувам, защото съм казала истината.

- Имала си доста драматични моменти в живота. Откъде събра сили да се пребориш и как те промениха те?

- Да, особено в един период гадостите ми се случваха една след друга. Аз не бях силно момиче. Много плачех, много фантазирах, много преживявах думите на другите, действията им... После, когато започнаха да ми се случват разни перипетии, нямаше кога да се запитам как ще се справя, нито да отнема мъничко време да се самопосъжалявам. Просто не се получи!

И така, докато се справях някак си, докато се мъчех да намеря начин да изляза от тази или онази ситуации, се оказа, че съм се справила и съм овладяла нещата. Не е било лесно, струвало ми е много страх, много предателства, много удари под кръста, грозни думи, заплахи, болка. Но пък сама на себе си доказах, че цялата сила си е у мен. И че съм неизчерпаема на сила така, както всеки един човек, стига обаче да го осъзнае и да й позволи да излезе.

Сетих се сега за Йода от "Междузвездни войни" и неговия завет "Нека силата бъде с теб". Моята си е с мен. Тя ме направи по-уверен, по-стабилен, по-витален, по-точен, по-интересен, по-богат човек.

- Как успяваш да държиш будно любопитството си към света? Не се ли уморяваш понякога?

- Уморявам се, разбира се. Но тогава просто се оставям да се напълня с някакви други неща – музика, книга, преживяване, среща с интересен човек, дълго ходене, пейзаж... И после онова вътрешното, дето си ме чегърта да реагирам на всичко, се появява отново.

Баба казваше, че имам перо в дупето. Мама го беше перифразирала на "перка на гърба". Само си ги представи и двете върху мен и как си летя насам-натам с перката и перото! Е не е ли супер забавно, как да се откажа от това?!

- От две години живееш със съпруга си на остров Менорка. Какво е да живееш на остров?

- Животът на остров е мечта на много хора, които... никога не са живяли на остров. Прекрасно е - по-тихо, по-спокойно от живота на майката земя (тук така си се нарича континента), по-отдалечено от всичко, което можеш да си представиш.

Има вода и дървета, чист въздух и спокойни хора, които живеят бавно и според биологичните си часовници. Спят, като е тъмно, излизат, като е прохладно, почиват си като е жега, хранят се дълго и обилно... Това е фантастично, особено за човек като мен, който е преживял динамиката на София толкова години – от раждането си!

Но животът на остров има и някои несъвършенства, разбира се. Далече си, винаги минаваш през море, всичко е по-бавно и по-скъпо, хората са по-ограничени и предпазливи, не можеш ей така да им се натресеш с идеите и свободите си. Понякога е леко клаустрофобично. Но пък няма идеално място и ние, хората, винаги искаме да сме там, където не сме в момента. Като децата - чуждата играчка винаги е по-хубава.

- Липсва ли ти България, макар че доста често си идваш. Какво от България си пренесе на острова? Чисто емоционално, разбира се.

- Липсва ми, да. Но не по оня начин – "я, кажи ми, облаче, ле, бяло". Липсват ми конкретни неща - хора, места, спомени, емоции. На острова си имам моите български парченца – снимки, неща от вкъщи, една табела от фурната на баба ми и дядо ми в Бургас, която ще да е на поне 70 години...

С мен е и Васил – детската ми играчка. Това е един мечок – малък, жълтичък, доста одран от годините – който си пътува с мен навсякъде. Емоционално си нося песните, славянската душа, българския инат, вкуса към хубавата храна от полето, увереността, че мога всичко и го мога ей сега, веднага. Мъжът ми още ми се чуди как така знам да шпакловам стени, да слагам кисело зеле, да сменям гума на кола, да копая...

- Съпругът ти е французин. Обогатява ли те съжителстовото с чужденец?

- Аз не гледам на него като на французин, като на чужденец. Той просто е моят човек, който се оказа французин. Хората понякога си мислят, че французите съпрузи ги раздават с по един милион евро и айфелова кула под мишница, та им се вижда много претенциозно, че съм се омъжила за такъв. Сигурно, ако беше чех или хърватин, нямаше да е така.

Та той, освен че е много обичан от мен човек, е и адски интересен събеседник. Знае много, чете непрекъснато, дори когато си почива следобед, слуша документални записи, гледа разследвания или исторически репортажи. Обогатява ме личната му култура най-вече. Пък това, че е расъл в Париж и носи френското си възпитание, е просто още един плюс, който получавам от съжителството си с него. Фантастичен човек е той.

- Преподаваш Протокол и етикет. Какво точно означава това? Издай една-две типични грешки, които допускаме в общуването, без да съзнаваме?

- Занимавам се с това, да. Започнах от интерес, после пък за да мога да се издържам. Учих и продължавам да уча това. Етикетът е красив начин да правим обичайните неща. Да ни е добре заедно, да запомним събитието, което ни е важно, да направим добро впечатление и да се сдобием с нови контакти на хора, с които ще ни е интересно.

Това е смисълът на етикета и добрите обноски – не е в претенцията, нацупените устнички и вирнатото кутре. У нас една от основните грешки, които правим, е да не се усмихваме. Смятаме го за слабост. То върви и с непоздравяването или неотвръщането на отправен поздрав.

Освен това, когато например вървим по улицата с приятел и срещнем друг приятел, почти винаги не ги запознаваме тях двамата. Оставяме ги да стоят встрани и да ни чакат, което е много неприятно. Но нека първо започнем с усмихването – нищо не струва, а отваря врати.

- А някое златно правило, което винаги върши работа? Има ли такова?

- Има три думи, които не трябва да забравяме – благодаря, моля, извинявай! Нека просто да ги използваме. Това е най-златното от златните правила, което мога да препоръчам.

Cъбития

Мисъл на деня