цветно

Не бъди затворник на миналото, бъди творец на бъдещето

Снимка: pixabay.com

Бих искала да споделя една лична история с вас. Преди почти година се върнах да живея в България след 9 години живот в чужбина.

С моето семейство решихме да се заселим в София. След три месеца внимателно планиране и търпеливо изчакване намерихме квартира, работа и детска градина за най-младия член на семейството. В началото на март се преместихме и заживяхме.

Всяко едно ново начало е трудно - всичко е ново и непознато, трябва да се разучи и овладее бързо. Първите месеци бяхме под постоянен стрес. Но полагахме сериозни усилия и вярвахме, че те ще бъдат възнаградени. Вярвахме, че нещата ще потръгнат и че сме намерили нашето място под слънцето.

Но… винаги има едно "но".

В един съдбовен момент се случи нещо, което не зависеше от нас. Нещо, което разтърси крехкия баланс, на който разчитахме. На третия месец от пребиваването ни в София, наемодателят ни реши да прекрати договора между нас и пожела да се изнесем от жилището. Земята под нас се разклати и илюзията за "стъпили на краката си" бързо се изпари.

Може би ви звучи странно, дори тривиално, но намирането на тази квартира за нашето семейство беше едно сбъдване на мечта. Първо, ние месеци наред планирахме преместването си в София и когато намерихме това жилище, бяхме уверени, че това е нашето място поне за няколко години.

Второ, идването ни в България също беше продиктувано от напускането на тогавашното ни жилище, в което не можехме да останем повече. В резултат на това, решихме да пропътуваме разстоянието от най-западната до най-източната точка на Европа, за да поставим едно ново начало, свързано с много нови надежди.

Идеята за преместване в България и заживяване в София се беше родила преди малко по-малко от година и самото реализиране ни отне около шест месеца. При всички положения не сме мислили, че ще трябва да местим домакинството си отново в рамките на няколко месеца.

Може би това ще ви даде обяснение на факта защо аз бях толкова шокирана и разочарована. До такава степен, че да допусна редица грешки относно търсенето на нашите права след изявеното желание на наемодателя ни да се изнесем.

Така започва историята ми за господин Спасов, хазаина ни.

Ще ви спестя повечето подробности, но ще спомена грешките, които допуснах:

1. Комуникацията ни се извършваше чрез чатене – когато седим зад екраните на телефоните или компютрите си, допускаме редица грешки и недоразумения, които разговор по телефона или среща в лице биха разяснили и изгладили.

2. Предписвам на шока и уплахата си факта, че дори и не погледнах договора, който бяхме подписали – почувствах се като жертва без всякакъв контрол или избор в ситуацията.

3. Не потърсих помощ от приятели или професионалисти, не споделих дори и със семейството си – по-късно осъзнах, че това е поради чувство за срам и провал. Може да се каже, че предвид ситуацията, пред която бях изправена, не изиграх картите си по най-добрия начин. Допуснах страхът и безпомощността да диктуват действията ми.

В комбинация с липсата на информация и експертно мнение, и желанието за възмездие, ситуацията ескалира до момента, в който г-н Спасов отказа да ни върне депозита, който внесохме при нанасянето си – немалката сума от 1000 лв.

Грешките и несправедливостта от страна на г-н Спасов няма да коментирам. И до ден днешен, 4 месеца след изнасянето ни, той ни дължи тази сума.

Не си мислете, че не съм се консултирала с адвокати. Истината е, че нямаме големи шансове за спечелване на дело, най-вече поради грешка номер 1, т.е. нямаме официални доказателства, на което разбира се разчита г-н Спасов.

Парите не са най-важното, но чувството, че си ощетен и измамен, че някой се е възползвал от теб – това не е толкова лесно да се преглътне. Дори и да загърбя личните си интереси, остава моралният дълг, който изпитвам спрямо други хора, станали жертви на подобни измами.

Всички знаем, че заради хора като г-н Спасов държавата ни е в такова окаяно положение. Има хора, които правят положителни промени, но все още процентът на измами и нечестност е сравнително висок и накланя везните надолу за целия ни народ. Докато самите ние не се научим да се ценим един друг като хора, без да се мислим за нещо повече от другия до нас, никога няма да потръгнем напред като нация.

И така, аз вече четири месеца мисля и претеглям и това, което най-много ме мъчи е, че трябва да живея с тази случка, защото не мога просто да забравя. Още повече, че минавам покрай това жилище всеки ден.

Знам, че имам нужда от някакъв завършек, за да мога отново да живея живота си пълноценно. Но също така и да съм изпълнила дълга си към обществото и другите хора, пострадали като нас.

Предвид всички тези факти стигнах до извода, че трябва да погледна на ситуацията от друг ъгъл и че единственото нещо, което би ми дало тази свобода е прошката. Също така и да споделя историята си в публичното пространство, за да достигне по-широк кръг от хора, които са попадали в подобна ситуация, а също и да предупредя други. И не на последно място, да дам пример за това как бихме могли да постъпим, когато се чувстваме онеправдани и ощетени от други хора.

Да простиш на този, който ти е навредил, не е лесно за никой. Много от нас не успяват и живеят със спотаена (а често и ясно изявена) омраза и гняв.

И наистина не е лесно да затвориш очи пред една неправда. Затова е необходимо да погледнем с едни други очи – очите на нашата душа, не на човешкото ни "аз". Когато погледнем от нивото на нашите души, става по-лесно да потърсим поуката и урока в ситуацията. Ние виждаме извършителя не като враг, а по-скоро като наш съучастник. Той ни "помага" ние да израснем и еволюираме на духовно ниво.

Най-добрият начин да простим е да благодарим – за това, че ни е предоставена възможността да се поучим, да напреднем в еволюцията си, да опознаем по-добре себе си и да осъзнаем силата, с която разполагаме –да трансформираме една ситуация от безпомощност до победа.

Ако това ви звучи абстрактно или като бягане от отговорност, задайте си следния въпрос. Кое е по важно за вас – възмездието или вътрешният мир?

Отделих много време, през което вниманието ми беше насочено в посока, която не даде резултати. Човешкият ми ум се мъчеше усилено да разреши един казус, който е неразрешим на това ниво. Пилеенето на енергията ми не ми донесе нищо положително като резултат.

Осъзнах, че единственият избор, който имам е да насоча енергията си към моето вътрешно здраве и благоденствие. Чувствайки се добре и хранейки организма си с позитивност, аз ще мога в пъти повече да компенсирам "загубата", която понесох.

Чрез прошката и освобождаването от натрупване на карма, ние променяме не само собствения си живот, но и този на бъдещите поколения, дори и общото ни бъдеще като цивилизация и начин на живот.

Затова – не бъдете затворници на миналото, а творци на бъдещето. Времето за избор е сега.

Мисъл на деня