Не се заклевай в снега, защото утре ще се разтопи
Три "снежни" стихотворения от Виолета Бончева:
***
Не дойде моят сняг, моят шеметен сняг не дойде,
той остана далече, далече зад мен остана,
но затварям очи и виолетовите му брегове
пак изпълват гърдите ми с нежна, сребърна пяна.
Пак дишам моя чист детски простор
и пред мен хоризонти един след друг се откриват,
и целият свят сякаш е един възторг,
който извисява крилете си мощни над всемира.
И целият свят е топлата мамина длан,
на баща ми бавната песен, перата от лед на стъклото,
един снежен човек, който оставих там
и синия извор на хубост
в небето високо.
Ще остана, дълго ще бродя тук,
докато стигна вратите на други, различни вселени,
докато срещна в нова форма и нов звук
радостта и онази вселенска любов,
в мен родени,
докато стигна накрая белия, Млечен път,
който живота на всеки от нас прекосява,
докато неусетно премина предела и стигна Отвъд…
и се върна обратно, като бяла снежинка,
която
да те просълзява…
***
Този човек се съсипва -
не иска да види снега,
увиснал е на цигарения си пушек,
дави си гърлото с "циганка",
гълта изстинали, мазни мезета,
плакне очите си в голия пъп на певачката.
Пеперуди-снежанки пълзят по перваза,
но той не ги забелязва,
мадам Снежанка отдавна премести
своите бели покои,
а той, като копой обикаля квартала
и все до тая кръчма стига,
все същия бахур с парчета сланина
довършва монумента в стомаха му.
Един вик е затлачил гърдите му,
Като топка снежна -
главата му - уморената хлопка,
виси на дланта му подпряна.
Лято, море?!
Нищо подобно.
Някоя нощ ще застане под това небе,
ще стои, докато издържи -
истински снежен човек -
опиянен, сюрреалистичен, с цигара -
бял и безмълвен,
притихнал,
като снега,
който плавно
пада…
***
Не се заклевай в снега,
защото утре ще се разтопи,
ще се втурне по покрива,
ще притисне жълтата шума,
ще изтласка към хоризонта
снопове от мъгли,
ще отнесе нанякъде
всяка твоя изречена дума.
Не се заклевай в дъжда,
той днес е тук, а утре - там,
ако полудее някой ден
със сигурност ще удави
всяка твоя сричка,
а мигът пропилян,
като тягостен спомен ще напомня
за февруари.
Вричай се винаги в някое цвете
или дърво,
чийто цвят окапва,
и жълтото гасне ритмично,
но разцъфтява напролет
и цялото това тържество
пак приижда към теб
все тъй загадъчно,
и първично…
