Недокоснати чувства не влизали в категория "любов"
От Енис Рами
Любовта за единствен спасител приемах. Възхвалявах ли, възхвалявах. Без нито веднъж да допусна, че чувство, което жив те кара да се чувстваш, щети ще причини.
Но животът не обича прекалено самоуверените. Прекалено вярващите.
Както си вървиш по пътя, сигурен във всяка стъпка. Обнадежден, че пътят крие в себе само чудеса, срещу ти изниква кола с бясна скорост и те отнася от пътя.
За миг, колкото мигване на окото, тялото с почти всяка изпотрошена кост се издига във въздуха. Летиш. Някаква част от агонизиращия ти мозък отчита, че винаги си искал да полетиш. Но никога не си си представял, че ще е докато се гърчиш от болка.
След сякаш вечност гърбът ти докосва парещата бетонна настилка. Въпреки, че не си и допускал, че може да те заболи повече при сблъсъка със земята, разбираш колко много си грешал. И така оставаш прострян насред нищото в очакване.
Независимо, че умът ти тича с все сили към мира на безсъзнанието, ти устояваш. Защото си сигурен, би могъл дори и да заложиш живота си, че всеки момент топли ръце ще докоснат разраненото ти лице. Но вместо това до слуха ти достига звук от свистене на гуми.
И извършителят, твоят почти убиец, изчезва в далечината. Идването и тръгването му еднакви. За миг. А ти си лежиш с очи вперени в усмихнатото слънце, кръвта ти изтича. Клепачите ти се затварят, но с все сили успяваш да запазиш съзнание.
Не искаш забрава. Приемаш болката. Тя е за предпочитане. Защото как ще продължиш напред, ако не знаеш. Не знаеш какво са способни да ти причинят тези, които си приел в сърцето си? Не!
Забравата не е вариант. Никак даже. Забравиш ли, си отворен отново за възможността да дойде някой ден някой друг и отново да обичаш. Отново да се надяваш. Отново да очакваш. Да вярваш.
Да вярваш, че този път е точният момент. Точният човек. Че тъмнината най после е открила своята светлина. И се къпеш в надежди. Плуваш в любов. Отново позволяваш на това разнебитено сърце да си мисли, че е срещнал този, който ще го излекува. Ще го прероди.
И така отново да загубиш време, твоето време, което и без това е прекалено малко, че и да го губиш за човек, който дори не е искал да докосне подаденото му сърце. Дори и не е помислил над чувствата, които са преливали от теб към него.
Пропуснал е покрай ушите си думите ти. Думите, които толкова дълго време си търсил. Думите, които дори и ти не си знаел, че си способен да изречеш. Направил се е, че не вижда как блестят очите ти всеки път, когато го погледнеш.
Че не вижда онази усмивка, която само той е успявал да слага на лицето ти. Че не знае, че никога спокойствие не си усещал с никой друг. За него нощта, в която ти за пръв път успя да заспиш без кошмари, е била просто обикновена нощ.
За него изгревът на последвалия нощта ден не е бил нов, а просто обикновен ден. Нищо особено. Сутринта докато ти си отпивала първата глътка кафе, не можеща да разгадаеш вълнението, което е текло по вените ти, той дори и не е забелязвал, че ти си пред него.
Така че - не. Не приемаш забравата. Оставяш болката да гложди всяка една твоя клетка. И чакаш. Чакаш убиецът си да се върне. Продължаваш да се надяваш, че в следващата секунда ще пристигне и всичко ще е било просто сън.
Или не сън. Просто болката и разочарованието са били изпитание. Да види съдбата колко е издръжлива любовта ти. Да пробва колко дълго си способен да чакаш. Да вярваш. Но секундите минават. И минават. Без да пристига никой. Отказваш се, но почти.
И все пак е противопоказно да приемеш, че ти, точно ти, е възможно да се влюбиш в някой, който не притежава и капчица от това, което си мислела, че притежава. Така и не успяваш да убиеш надеждата.
Като удавник за сламка се хваща почти упоеният от болката мозък за този мираж. Какво открива в него не осъзнаваш. Никой нямаше да дойде. Сам трябваше да потърсиш помощ. Но пътят е пуст.
Ако беше сега в някой от любимите си романтични романи точно в този момент на хоризонта щеше да се появи спасителят ти и финалът щеше да е този, който трябва да бъде. Но уви.
Твоят живот така и не успя да се доближи и на километър до тези истории с щастлив край, които толкова много обичаш. Не. Твоето беше пуст път с един пътник, който изпусна толкова много отрова в теб, че уби дори и най миниатюрния жив организъм.
Но не беше това най-страшното. Най-трагичното беше, че само твоят живот беше използван така. Когато този пътник беше пристигнал до крайната си точка, там отрова не бе излята, там беше донесено само чистота и красота.
Там беше дадена любов. Общо взето просто ти не бе на точното място и време за човека, който си помисли, че е твоето време и място. Общо взето пак се обърка. И виж почти те убиха.
