Никой
От Ирина Денева
Животът му е толкова безсмислен, че собствената му майка вече не го търси по телефона от години. Над леглото му има огромно мокро петно, в което сякаш с мухливи пръски са описани всичките му еднакви сиви дни. Появил се е една студена зима, когато всеки се е мушкал бързо под юргана и не е поглеждал профилактично нагоре, за да види дали таванът не е протекъл. Така и ще си отиде той някое топло лято и никой няма да усети липсата му, защото всички ще са на морето по това време. Той броди между хората незабелязан, но не за да служи, не за да бъде обичан тайно, да се прочуе с анонимна добрина или да постави нови спортни рекорди. Той е грешка в социалната система, липсващият пиксел в ъгъла на телевизора и добре знае това.
Като дете често стоеше на входната вратата и зяпаше. Нямаше приятели, имаше куп двойки и нищо друго не му оставаше освен да си губи времето с едно топче, което тупаше здраво в земята от сутрин до тъмно. Баща му се сещаше за него само когато мислеше, че е сам в къщи и някой трябваше да отиде за бира.
Когато той за пръв път се влюби в шести клас и се престраши да ѝ напише бележка с обяснение тя дори не можа да се сети познава ли момче с подобно име, а той стоеше само пет чина зад нея.
Когато за пръв път си намери работа в онази мръсна закусвалня на бензиностанцията на входа на града не го задължиха да носи табелка с името си, но той сам пожела такава, за да не му викат клиентите: „Ей, ти, момчето с униформата, кажи на сервитьора да донесе сметката!“ Така и никога не отиде на среща на випуска, така и не се престраши да кандидатства в университет, и до днес не е живял с жена.
Никой никога не го е пребивал на улицата, въпреки че той е спал пиян много пъти пред входа си. Никога не са му разбивали сърцето, за да сме сигурни, че е изпитвал нещо. Никой не го е чувал да казва, че е огладнял или че го боли глава. Сякаш всичко човешко му е чуждо, сякаш той е кактус, откопан от саксията, и заради преградата от някакви невидими бодли нищо тленно не го достига. Познават го само крупиетата в казиното срещу мансардата му. Не че с нещо ги е впечатлил, но все пак се е намърдал в паметта им с постоянство и ежедневни залози. През деня той продава зарзават в магазина на онзи „печалбар индиец“ срещу надница от 15 паунда. На всяко трето число от месеца хазаите му удържаха по 150 за наем и сметки, а останалите сам той разделя на дните в месеца, за да има какво да губи на рулетка.
Понякога той си говори с негърките за времето, когато купуват моркови за бебешките пюрета. Друг път чете вчерашен вестник, намерен в кофата или забравен на плота в магазина. Не знам дали мечтае за другар или любов, дали някога е искал да стане пожарникар и чувал ли е изобщо, че има такава професия. Той не е слабоумен, болен или глупав, той е невидим като акарите в леглата ни. Всяка нощ залага златната си обеца с кръст в оказиона до казиното, след това играе, излиза почти разорен призори, наспива се и откупува обецата преди работа. Така продължава да бъде все оня същия неудачник със смешната осемдесетарска визия, в когото без да искаш буташ на автобусната спирка и с погнуса осъзнаваш, че не си е мил зъбите с дни.
Нито един човек не си задава въпроса дали той е единствен от своя вид, или има и други като него, къде са и защо не се надушат по вонята, та поне да си поделят разходите. Ако Еди Седжуик е жената с най-много проблеми в главата на тоя свят, то той е мъжът, който не крие нищо под кожата си. Той е един никой, здрав като бик, перфектно смазан с алкохол организъм, който по навик още от детството тупа едно протрито топче в земята дори когато пресича. Тази сутрин автобусът го блъсна, обецата му се търкули в канавката пред оказиона, топчето продължи да подскача чак до отсрещния тротоар, а минувачите забелязаха суматохата с десетина минути закъснение… Как ли се казваше тоя, дори аз не му помня името.
Прочетете още от Ирина Денева в блога й wond~IR~land
