цветно

Пепел

Огън. Снимка: pixabay.com/PublicDomainPictures

И така, пиехме тогава онова "бъбриво кафе", а Роселини предложи да направим малко раздвижване на музикален фон, като се зае да ни показва движенията. Това нейно хрумване ни развесели, защото беше опит да ни измъкне от мързела, който започна да ни покорява постепенно нас, трите неразделни "съкратени", в момента клиентки на трудовата борса, живеещи под покрива на една и съща кооперация.

Можехме да се разходим из боровия парк, който беше на двадесет крачки, но не би… А може би за хубаво, защото в разгара на диалога домашният телефон позвъни продължително. Когато вдигнах – познах гласа на Тина, моята съученичка.

От седем години тя се грижеше за един стогодишен старец в далечната Калабрия. Бях й се обаждала понякога по време на дългото й отсъствие и тя ми разказваше за историите си в онзи дом. Беше се почти сродила с италианската фамилия, а и самите италианци я считаха за повече от близък човек. Както казваше тя с апломб – "имат ми уважението!"…

Та, именно тогава Тина ми каза, че е претърпяла операция на крака, на който й поставили сребърен пирон и искаше да я отменя за няколко месеца. Не се доверяваше много на познатите си и настояваше да се съглася. Обясняваше ми, че ще получавам петстотин евро месечно, вместо двеста лева на борсата, от които доброволно трябваше да се откажа.

Доверието й ме поласка, затова и отговорът ми не се забави повече от пет минути и аз, без да съм се посъветвала с Марко, се съгласих. Трябваше да замина след два дни, веднага след рождения ден на моя благоверен. Винаги съм знаела, че когато спонтанно се съгласяваш или отказваш нещо, без много да се задълбочаваш – това е правилното решение.

Теодор, шофьорът, който всяка седмица кръстосваше пътищата до Ботуша и обратно, ме взе рано сутринта на пети февруари. Други пътници нямаше – в колата бях единствен пасажер. Той бе млад, русоляв и пъстроок.

Докато се ориентирах за начина ми на общуване с него, извади фуния със семки и започна да ги люпи с много страст. Първо настръхнах, но после ми стана смешно. Това хрупане нямаше да е безкрайно, семките сигурно скоро щяха да свършат в един момент, важното е да си мисля за хубави неща.

Например – какво си спомням от този красив език, на който бях отдала цели три години назад във времето. И започнах да измъквам думите една по една от депата на паметта. Попитах го дали говори италиански, а той ми каза, че достатъчно добре, за да се разбира с когото трябва.

Провокирах го с различни фрази, но той въобще не включваше, отговаряше ми на български и самодоволно облизваше солта по ръба на устните си. Както и да е – разбрах, че компания ще ми прави радиото, което на територията на Гърция ловеше станциите, които се рояха и музиката нямаше край…

Първата ни спирка на кафе беше след цели пет часа, край една бензиностанция – предпочитано място за автотуристите в двете посоки. Беше слънчев онзи февруари, макар и няколко трапчинки встрани от асфалта, пълни с вода да бяха замръзнали.

А да пиеш кафе на открито бе поносимо, дори приятно. Задаваше се далечен аромат на пролет и надежди. Точно това усещане ме грабна и нито за секунда през главата ми не мина съмнение, че ме очакват само хубави неща.

Теодор се беше запилял някъде към сервизните помещения, а аз броях колите с българска регистрация, които не бяха малко. Влизаха и излизаха, като в Рая. Да, Гърция, която посещавах отдавна, беше красива – бяла, като платната на рибарските лодки и синя, като цвета на морето.

Когато си спомнях за тази страна, в главата ми нахлуваше звън на великденски камбани, нахлуваше напевния език на продавачите на прясна риба, пльосната между буци лед на пазара в Атина, спомнях си за гостоприемните нощни плажове, които спасяваха от жегата стотиците граждани на древния град…

И точно тогава забелязах, че на съседната маса едно от лицата ми е познато. Човекът ме погледна и широко се усмихна – беше Седеф, моят съученик от началното училище, един от малкото роми, който стигна до гимназия, ако и да не можа да се дипломира. Срещата ни беше емоционална, защото бе неочаквана след толкова години. 

В крайна сметка, разбрах, че Седеф изкарва пари със странен бизнес – разказа ми за него, защото ми имаше доверие и дори се похвали, че нещата не са толкова зле.

- Става дума за това – сниши глас той – че аз и двама мои приятели, прекарваме през границата наши хора, които умират, като мухи в чужбина. За да прекараш един труп в ковчег през границата, трябва да платиш голяма такса, непосилна не само за ромите… Не че на нас не ни плащат, напротив и с това преживяваме, ама и ние се пазарим, според хората, не сме им душмани…

И тъй, когато някой почине, пази се в тайна. Съобщава се само на най-близките и те веднага се свързват с нас. Вземаме му един кат прилични дрехи, нагласяваме го седнал на задната седалка между мен и онзи приятел, облягаме го назад и той прилича на заспал.

На границата един подава личните карти през гишето, а ако се случи да попитат за умрелия, казваме, че е заспал. Дори сме си подготвили и отговор, ако някой път вземат, че разберат каква е истината. Ще кажем, че сигурно е починал в колата, а ние нямаме и хабер за това…

Шокиращ беше този внезапен разказ на Седеф и когато се качих отново в колата, на път за Патра, цялото ми съзнание бе погълнато от размисли в тази посока. Исках да ги отпъдя, но не се получаваше. Голяма мизерия бе настъпила в красивата ни родина – страна, която имаше шепа народ и управници, които го ненавиждаха.

В Патра пристигнахме към девет през нощта, а фериботът потегляше за Бари в 11.30. Времето мина в четене на вестник, вечеря със сандвич и дълго кафе.

Теодор ме изостави тотално, дори се притесних в един момент и започнах да търся колата на паркинга. Накрая я открих сред стотиците, а самият той беше си инсталирал миниатюрно телевизорче отпред, зад кормилото, тихичко акомпанираше на някаква певица и люпеше семки… Изгубих го и в търбуха на ферибота, после разбрах, че е спал в някаква конферентна зала, за съществуването, на която никой не подозирал.

Аз прекарах цяла нощ на една маса в бара, жадуваща сън. Нямаше нито една свободна каюта, бях готова да платя с последните си евро за една спокойна нощ. Внимателно го предупредих после, че и ако на връщане се очаква да бъде така небрежен към пасажерите си – едва ли ще го потърся за услуга.

Пристанището ни посрещна в ранното утро покрито с гъсти облаци, далеч от спомените ми отпреди три години, когато преминах през него като свободен турист. Беше края на юли и цялата магистрала до Бари преминаваше под тунел от олеандри, които развяваха пищните си цветови от двете й страни.

Бях изумена от мащабите на гигантските съдове, акостирали на това пристанище. Водите люлееха слънцето, шумът от глъчката наоколо ми се струваше, като музика, а огромният ферибот обещаваше спокойно пътешествие по посока на Гърция…

После десетките зелени островчета, белият хоризонт, танцът на вълните – оставих се да ме омагьосат тотално, за да идват при мен винаги, когато ги извикам в мисълта си, заедно със спомена за това пътешествие…

След будната нощ потънах в дебрите на съня и се пробудих след два часа. Отдясно беше морето, около което бяха накацали ваканционните селища, а някъде по високите била на хълмовете бяха изградени стабилните домове на земеделците.

Под тях се простираха обработени земи или маслинови и портокалови гори, които в далечината изглеждаха като нарисувани. В оня ден бяха похлупени от дъждовните облаци, които сякаш изтичаха през лъскавите листа на клоните.

Когато стигнахме до Калабричи и колата потегли по хълмистото нагорнище, видях, че наоколо бе толкова зелено и разцъфтяло, сякаш не беше февруари. Стотици жълтурчета стърчаха сред буйната трева, по клончетата на плодните дръвчета имаше цвят.

Колкото повече приближавахме крайната цел – толкова по-бурно растеше вълнението в мен. Сформирах на ум няколко фрази, необходими при първото общуване и то започна спонтанно, без никакво притеснение, понеже хората, които ме посрещнаха бяха специални – обикновени, приятелски настроени и много любопитни.

Седнахме до камината на чаша кафе и беше странно, че почти не разбирах какво говорят. По едно време Карла ме попита нещо, а аз вдигнах рамене:

- На какъв език общувате? – попитах.

- Говорете италиански, този диалект никой не го разбира! – даде команда главният виновник за моето пристигане – дон Тонино, който беше едно миниатюрно старче със снежнобяла коса и ясно сини очи. Ходеше привит на две и си спомням, че само веднъж през онези четири месеца, прекарани там, се напрегна да се изправи за една снимка, която щеше да напомня завинаги за него.

Изобщо, сега, когато възкресявам тези спомени, душата ми се изпълва с носталгия и много жал. Скъпа ми стана горичката от маслинови дървета, сред която къщата се издигаше като замък. Още чувам дъждовния звън на мандарините, които висяха в мокрите клони, като коледни топки…

Онази мансарда, от която с Карла гледахме нощем морето, луната, трептящите бели платна на лодките, дима от вулкана Стромболи, който изпълваше свода с къдрави бели облаци…

И понеже в по-голямата си част времето мина в четене на книги, разходки с Карла до близките две градчета почти всеки следобед, бродене из четвъртъчния пазар на всевъзможните неща за продан, задължителните дребни покупки от сергиите на мароканците, на които се радвахме, като деца – емоцията ни свърза.

Тя свикна с мен така, както и аз с нея. Все ми казваше: "Знам, сигурна съм, че ще се върнеш един ден, не можеш просто да си заминеш завинаги, нали?!" Аз й отговарях утвърдително, но знаех, че никога нямаше отново да се завърна. Случи се нещо, което смаза душата ми, разби ми сърцето, преобърна целия свят.

Прочие, когато се сближихме достатъчно, попитах нея и дон Тонино, дали съществува калабрийската мафия. Те ме изгледаха със странни очи – явно такъв въпрос не биваше да задавам или мафията отдавна не съществуваше. Не можах да разбера точно на какво беше израз ответната реакция, затова не попитах нищо повече. Допуснах, че това любопитство е отминала мода, иначе как щяха да оставят къщите си без огради…

Един от онези четвъртъци, когато обикновено посещавахме пазара във Филаделфия (има градче с такова име в Южна Италия), решихме да се разходим до по-далеч с Карла – тя искаше да ми покаже Катандзаро, по-големият град, който си заслужавало да видя.

Първо обаче, трябваше да отидем до Лъвската чешма, от която струеше бистра, изворна вода и стотици на ден минаваха, за да пълнят туби и дамаджани. Нека, казах си тогава, тъкмо ще удължим пътешествието…

Да не забравя да вмъкна тук една подробност: дон Тонино прекарваше целия ден или в чоплене на зеленчукови градинки през хубавото време, или в дълбока дрямка пред камината, когато вали дъжд. Въпреки стоте години, които наближаваше, той се обслужваше сам и нашите ежедневни разходки бяха изключително с негова благословия и по негова препоръка.

Бяхме напълнили вече няколко прозрачни бидона с кристална вода и започнахме да се спускаме към шосето, което трябваше да ни отведе към магистралния път към Катандзаро. Карла шофираше самоуверено и извисяваше глас заедно с любимите си Ал Бано и Ромина, а аз й пригласях.

Кой би допуснал, мислех си, че в този момент се наслаждавам на една безкрайна зелена гора, че очите ми се къпят в свежите оттенъци на хоризонта, че душата ми се люлее на една далечна лодка, навярно рибарска, която се завръща към пристанището или тръгва нанякъде…

Благодарях в себе си на Бог, че ми е подарил тези паметни мигове на възторг, тези разтърсващи преживявания, които после щяха да изпълват живота ми с още смисъл.

- Карла, ще спреш ли за една цигара време? – попитах и се надявах на утвърдителен отговор, защото и тя понякога припалваше.

- Веднага - отговори ми и след по-малко от километър паркира колата встрани от пътя.

Когато моторът спря да работи, а ние бяхме слезли вече от колата, чухме как някакъв мъж тревожно да зове за помощ. Напрегнато се огледахме и видяхме, че към нас прииждаше слаб дим, в чиято посока се отправихме тичешком.

Когато той стана съвсем гъст, а виковете приближиха, видяхме потресаваща гледка: един едър мъж с грамаден клон, се опитваше да изгаси огънят, обхванал ствола на дървото, за който беше завързано младо момче.

Веднага затичахме обратно към колата, грабнахме по едно бидонче с вода и едва дишащи от напрежение и бързане, се върнахме обратно. Без да се колебаем – заляхме момъка със студена вода. Той беше в несвяст и продължи да виси безпомощен и след като огънят угасна и наоколо остана само миризмата на изгорена човешка плът. Мъжът с клона извади джобно ножче и сряза въжето.

- Обадете се на спешна помощ, сеньора, по-бързо!

Карла уточни мястото със служителите на спешния медицински център и те максимално бързо се придвижиха. Когато качваха носилката в амбулантната кола, единият от екипа направи жест, изпълнен с безнадеждност.

- Въпреки това – божа работа – обърна се към нас – не се знае, може и да оживее…

Нито разходката в Катандзаро, нито покупките, нито разстоянието на дните можа да заличи спомена от видяното и преживяното. Тъмночервеният огън около дървото, гъстият дим и безпомощното тяло – овъглените коси, сгърчената плът, чиято миризма непрестанно ме преследваше, обладаха пространствата около мен.

Бях сигурна, че всичко това застана в основата на поведението ми, което от жизнерадостно и оптимистично, се превърна в сдържано и депресивно. Много исках да се отърва от мъчителния спомен и единственото, което ми даваше надежда, бе, че момчето беше все още живо, под грижите на добри лекари. Ежедневно вестниците и телевизията информираха за състоянието му, хората бяха настръхнали, говориха за случилото се шепнешком.

Един ден попитах Карла защо са искали да убият Франко Адзуро и тя ми разказа, че в края на миналата година брат му внезапно изчезнал. Полицията започнала разследване, но месеци след началото никой нищо все още не бил открил, нито били намерени следи, по които да работят.

Тогава Франко започнал собствено разследване и стигнал до… калабрийската мафия… Останалото вече знаем. Извършителите бяха разкрити – негови първи приятели, на които било поръчано убийството

Разбира се, те бяха арестувани веднага, но това не можа да спаси Франко Адзуро. Изпратиха го всички жители на малките градчета Филаделфия и Франка Вила, а аз си спомних едни думи от филма "Кръстникът", които преминаха бавно през съзнанието ми: "Защо тази прекрасна страна, с още по-прекрасен народ, живее сред толкова мъки и страдания?"…

Всъщност, като много други…

Предстоящи събития

Мисъл на деня