цветно

Писна ми, ще крещя!

Снимка: pixabay.com / tsukiko-kiyomidzu

Някой ме попита нещо от края на масата. Виждам го по устните му. Знам, че от мен се очаква да кажа нещо. Но не мога да отговаря. Не усещам гласа си. Пипам гърлото си там, където трябва да е, но там няма нищо.

Аз толкова дълго мълчах, че накрая забравих как да го използвам този глас - като орган, който закърнява, като празнота, с която се примиряваш, като Малката русалка. Тя бе продала гласа си заради любовта, нали? А пък аз за какво го жертвах моя глас? За спокойствието? От страх? Вина? Малодушие? Какво по дяволите бе по-важно от гласа ми? Знам отговора, но ще замълча. Така правя винаги.

Кога за пръв път възпрях гласа си? Може би е било още в детската градина, когато Божидар счупи любимата ми играчка - кукла Барби със сгъващи се ръце и крака и с гъста кестенява коса. Не казах на никого, но плаках за нея. Въобще аз често плачех, когато преглъщах гласа си. Плачех без глас. Да не ме чуят. Да не ме попитат какво има. Защото тогава ще трябва да отговаря, а пък си пазя гласа, крия го, да не вземе да ме вкара в някоя беля.

Дойде момент да продавам гласа си. Още на първата си работа. Шефът ми се разкрещя, задето не бях изпратила една оферта на клиентите. Каза, че не съм мислила, че съм се държала като малоумна и фирмата губела пари заради мен. Той крещи пък аз мълча. Мълча и не казвам, че самият той ми беше казал да изчакам с офертата. Знаех, че няма смисъл да опонирам, затова мълчах. Мълчах и заради 478 лева заплата, които по някакъв начин спасяваха студентския ми живот или поне успокояваха съвестта ми, че не съм в тежест на родителите си. Мълчах. Продадох гласа си - заради наема на мизерна стаичка в кв. "Гоце Делчев", заради родителите си, заради някакви си 478 лева... Скъп глас, не ще и дума, но пък въпреки това се питам - струваше ли си?

Сдържах гласа си, когато ми се караха в работата, когато ме критикуваха, когато бабите в магазина ме сочеха и започваха да плюят по "младото поколение", да се възмущават, задето уж съм ги прередила. Мълчанието ми събираше недоволството на познати и непознати, на всички, които бяха преценили, че заслужавам да ме накажат с думи. Така мълчанието ми растеше.

Когато се запознах с приятеля си, вече бях овладяла до съвършенство изкуството да сдържам гласа си. И мислех, че мълчанието е правилният отговор. В моментите, когато не вдигаше телефона си, а аз имах нужда от него - мълчах, за да не изглеждам ранима, раздразнителна и прилепчива. В моментите, когато е излизал с бившата си "като приятели" - мълчах, за да не изглеждам ревнива, параноична, капризна. В моментите, когато критикуваше външния ми вид или изливаше лошото си настроение върху мен - мълчах. Принесох гласа си в жертва на търпението и добрите взаимоотношения. Не помислих, че един ден може и да ми потрябва.

По устните виждах, че братовчедка му ме пита нещо. Наложи се тя отново да повтори въпроса - "Ама ти още ли пушиш? Нямаше ли да ги отказваш?", пита тя. И тогава се случва нещо. Нещо бавно се намества в гърлото ми и чувам някой да казва: "Не, няма да ги откажа!". После осъзнавам, че това всъщност е моят глас (бях забравила как звучи). Може би гласът ми обича да пуши, а пък може и сега да го е хванала вината, че още в детската градина не се притече на помощ на онази кукла. Тя нямаше глас и вижте какво стана - счупиха я. А после казвам още няколко неща - че го напускам, че си тръгвам, че мразя навика му да бели портокали в леглото, че блузата на братовчедка му е най-грозното зелено.

Гласът ми продължава да изрежда всички неща, които някога съм преглъщала и откривам много нови думи. Като думата "Не". Не, няма да дойда на срещата. Не, не ми харесва този филм. Не, няма да ви отстъпя място на опашката, ако ме гледате сякаш съм длъжна. Не, не съм сгрешила тъпата оферта - ти ми каза да я направя така. Не, не харесвам всичко в теб. Не, няма да остана след работа. Не, нямаш право да коментираш облеклото ми, грима ми, прическата ми. Не ми пука, че си по-възрастна от мен, аз съм също толкова човешко същество като теб и ти нямаш право да се държиш с мен по този снизходително-унизителен начин. Не, не съм искала мнението ти. Не, няма да седя и да търпя отношението ти. Ще крещя. Защото не съм бездушна кукла и имам глас. И русалка не съм. Ще крещя, за да не се превърна в морска пяна.

Предстоящи събития

Мисъл на деня