По Коледа
Някой все е на път, някой вечно пътува –
търси гари, таксита, хапва нещо на крак –
преобръща света, в кратка дрямка сънува,
после пак продължава с електрически влак.
За какво му е къща, за какво му е стряха –
мисли, пита човекът своя вътрешен глас.
Има свое небе, океани и вятър
и във всеки хотел влиза, като "у нас".
Но се случи така, че по Коледа, късно,
отмениха му полет, сякаш времето спря.
Без да иска, на глас, изруга нещо мръсно
и усети, че вътре "чашата му преля" –
беше вик, беше вопъл, ехо дълго, тревога –
неочаквана, остра, задълба го, заби…
Бе тържествен Париж. Беше приказен Лондон,
но на път и самотен бе човекът,
уви…
В полусън и тъга, и в очакване тежко,
зад стъклата огромни – ни следа от живот.
Но в душата самотна трепна нещо човешко,
и звезда се взриви
сякаш
в тъмния свод.
Беше приказен миг, бе магия внезапна
и в окото на пътника трепна сълза.
Беше спомен, надежда, любов вероятно…
и една къща
с грейнала
в нея
елха…
