цветно

Пропускаме хората, случките, живота си...

Оживените улици. Някак си пусти. Провирам се сред тълпата, а усещането е все едно вървя сама по магистрала. Празни и бездушни, хора без лица и чувства. Подминават и дори не се замислят кой притичва покрай тях. Някак жалко, някак тъжно.

С музика, бумтяща в ушите, или телефонен разговор на висок тон всеки от нас се изолира от обкръжаващата го среда, често умишлено. Страхуваме се да комуникираме. Познати ме наричат "момичето, което не се запознава с непознати".

Саркастично, ала вярно. Пропускаме хората, случките, живота си... Намираме убежище в айфони, айпади, смартфони и не знам си още какво. Защо? Аз също го правя, но... ЗАЩО?

Постоянно се оплакваме на познати и (по-често) в мрежата, че се намираме в застой или не сме срещнали половинката си, или пък просто ни е скучно.  А дефакто нищичко не правим, за да променим собственото си бездействие, водещо до личностната ни драма. Хммм, какъв... идиотизъм! И отново нищо!

Аз ще напиша тази си злостна тирада, вие ще я прочетете, всички ще се съгласим с написаното и след точно пет минути пак ще забием в мрежата. Утре ще излезем и отново ще се барикадираме със слушалки и хендсфрита. И ще си страдаме, и ще се оплакваме, и... толкова. Ще си живуркаме до безкрайност в апатичност и бездействие. Прекрасно!

Обвиняваме новите технологии. Видиш ли, били убили реалната комуникация, нямало вече жив контакт. А кой ги измисли тия технологии? И по-важният въпрос – кой ги ползва непрестанно - дори в кафенета, на улицата или в градския транспорт? Не е луд тоя, дето дава баницата, ами тоя, дето я взема. Нали така беше поговорката, че аз никак не помня тия работи, но разбрахте смисъла.

То от нас си зависи. Висим си денонощно в мрежата, а после "Епъл" и "Фейсбук" са ни виновни (пиша си ги на български, защото живея в България! На който не му отърва – Терминал 2 ).

И така, драги мои, дразня се толкова много, тъй като и аз съм една от вас и по незнайни за мен причини аз също не променям нищо в ежедневието си. Освен че онзи ден се разходих по софийските улици рано сутрин (без телефони, музики и каквато и да било техника!) и с ужас установих колко са зомбирани хората. Колко са нервни и същевременно нехаещи към ставащото около тях. Стана ми толкова гнусно, че почти ми се прииска да си пусна някоя депресивна песен на Лана Дел Рей от телефона. Ама се сдържах (какво геройство)!

Вместо това си затананиках и почнах да се усмихвам на хората. Малко е странно в началото, после свикваш. Даже в трамвая помогнах на един дядо да си събере доматите, че торбичката на милия човечец се скъса. А той не спря да ми благодари, докато слезе. Едно миличко ми стана! Дори бих казала, че се почувствах като човек!

Е, после си набичих музика в слушалките, влязох в нета и всичко пропадна, но имаше един кратък и много хубав момент на нормално съществуване и хуманизъм, който ме наведе на мисълта, че можем да променим нещата. Да излезем от акаунтите си и да общуваме, ама наистина, не само в чата. И че даже може и да ни хареса. Пък току-виж сме променили нещо и сме се почувствали по-добре.

Не, кого заблуждавам? Прекалено е трудоемко. Пък и много време се губи. Абе аз ще си проверя "Фейсбука", пък после ще помисля. Евентуално. Като си видя и пощата...

Снимка: Babycakes Romero

Мисъл на деня