цветно

Русото момиченце при сергиите

Бледите слънчеви лъчи се отразяваха плахо на повърхността на езерото. Във водата се виждаха малки кафеникави патици, които плуваха спокойно. Замъкът в Тракай, както винаги бе пълен с посетители.

По дългия дървен мост, който водеше до средновековната постройка имаше хора от най-различни страни. Дори студеният вятър и задаващата се буря не бяха причина туристите да пропуснат да видят това великолепно място. Е, все пак дъждът и студът са нормални дори в средата на лятото за това място.

Наоколо се носеше особена енергия. Тя можеше да бъде усетена във въздуха, в блещукащата повърхност на водата и, разбира се, в замъка. Сякаш това място, пропито с толкова много история, криеше много неразкрити загадки, за които никой дори и не подозираше.

Представяйки си как брега край езерото е изглеждал преди векове, всеки един човек, посетил Тракай, би се почувствал специален от това, че може да го види в наши дни. Би се почувствал горд от факта, че е имал възможността да върви по земята, по която някога са се водили битки между рицари, били са опожарявани цели селища и се е проливала кръвта на много невинни хора.

Точно срещу червеникавия замък, край езерото се бяха настанили неколцина търговци. Те предлагаха на туристите сувенири със знамето на Литва, магнитчета с емблемата на Тракай, ръчно изработени играчки, одеялца и други неща, които бяха интересни за посетителите. Наоколо имаше различни заведения, в които всеки, който пожелае, можеше да опита традиционни храни и напитки за околността. На ъгъла имаше малко магазинче за сладолед, което бе много привлекателно за малчуганите. Един възрастен мъж обикаляше брега с малко черно пони, подканвайки родителите да дадат пари, за да пояздят децата им умореното животно.

Точно в шест часа всички търговци събираха стоката си и освобождаваха сергиите. Прибирайки се по домовете си, те пресмятаха печалбата, събрана през деня и се подготвяха за това отново да заемат работното си място рано сутринта. Когато се освободи първата сергия на малкото пазарче срещу замъка, се появи едно малко момиче. Беше на около осем години. Имаше дълги руси коси, сплетени в две плитки. Очите му бяха небесносини, криещи много тъга в себе си. Дрехите на детето бяха изцапани и пропити със странна миризма. Въпреки това, момиченцето беше много красиво и никоя мръсотия не би могла да скрие това.

Когато се увери, че старата жена, която преди малко си тръгна, няма да се върне повече, момиченцето се настани зад изпразнената сергия. Носеше една плетена чантичка през рамо, от която извади десетина рисунки. Имаше къщички, цветя, пеперуди, животни, които не бе много ясно какви точно са. Бяха нарисувани с молив на малки бели листчета. Някои от тях бяха оцветени с флумастери, а други изглеждаха сякаш недовършени.

Момичето започна да подрежда всяко едно от произведенията си с гордост на сергията, слагайки по едно камъче върху листа. Не искаше вятъра да отвее някоя от рисунките. Извади от малката чантичка и неколцина полски цветчета, които събра по пътя към пазарчето пред замъка. С тях украси "работното си място", за да бъде по-привлекателно за минувачите. Когато реши, че всичко е готово, си пое дълбоко дъх и зачака. Наивно беше да вярва, че някой ще купи рисунките, които продаваше.

Казваше се Тея. Живееше в една от къщичките в края на градчето. Преди няколко месеца баща ѝ замина някъде и никога повече не се поинтересува от семейството си. Не че като беше вкъщи се интересуваше много от тях. Постоянно беше пиян и не правеше друго, освен да харчи всички пари за алкохол. Понякога дори оставяше дъщеря си и съпругата си гладни, за да може да утоли порочната си жажда.

Когато напусна семейството си, Тея и майка ѝ останаха сами. Жената работеше като шивачка. Приемаше поръчки в дома си и се обвързваше със срокове за изпълнение. В последно време приемаше много повече поръчки, отколкото би могла да изпълни. Често пъти не спеше нощем, за да може да работи. Искаше да осигури храна на дъщеря си.

Един ден обаче, тя се разболя. От няколко седмици имаше висока температура, която не спадаше. Появи се кашлица, понякога дори се задушаваше. Легна на легло и сякаш не можеше повече да стане. Беше отпаднала. Трябваше да отиде на лекар, но нямаше пари, с които да си плати прегледа и да си купи лекарства. А и все пак не се интересуваше толкова от здравето си. Боеше се от това, че не може да работи, че не може да приготви храна на малката Тея.

Не се притесняваше за себе си. Дори не обръщаше внимание на кръвта, появяваща се по бялата кърпичка докато кашляше. Мислеше само за дъщеря си. Обвиняваше се, че е позволила да се разболее точно в този момент. Не можеше да си прости, че детето ѝ трябва на носи на гърба си последствията от нейната болест.

Няколко дни съседката помагаше на болната жена. Приготвяше храна за нея и дъщеря ѝ. Не искаше пари. Просто се надяваше това да бъде само временно положение. Един ден обаче, съпругът ѝ започна да се противи. Забрани ѝ да помага на болната и детето ѝ. Казваше, че неговото семейство не било толкова богато, та да помага и на други. Колкото и да не ѝ се искаше на жената, трябваше да престане да помага на съседката си, преди да са се появили сериозни проблеми в семейството ѝ.

Все пак Тея не каза на майка си, че милата жена в съседната къща е спряла да им носи храна. Пое собствена инициатива. Рисуваше непрестанно през деня и вечер, когато сергиите край замъка се освободиха, отиваше да продава рисунките си там. Понякога печелеше малко пари, които бяха достатъчни да купи нещо за ядене. Казваше на майка си, че храната е изпратена от съседката.

Но имаше и дни, в които не получаваше никаква печалба. Тогава нямаше храна. Казваше на болната си майка, че е била много гладна и е изяла всичко, което добрата жена им е донесла. Молеше я за прошка. Чувстваше се длъжна да осигури храна на майка си. А всъщност и нейният стомах къркореше от глад. Е, опитваше се да не обръща внимание на това. Полагаше усилие, за да може да заспи по-рано. Да заспи гладна…

Докато бе потънала в мислите си, Тея не забелязваше, че площада край нея бавно опустяваше. Вече минаваше осем вечерта и хората се разотиваха. Слънцето едва сега започваше да залязва. Небето се обагряше в прекрасни виолетови и пурпурни нюанси. А тя стоеше все така мълчалива зад сергията в очакване. Беше единствената, която продаваше нещо в този час.

И все пак, сякаш оставаше незабелязана от повечето хора. Хора, които си мислиха за това какъв специалитет да си изберат в ресторанта, кой хотел да изберат за нощувка, откъде ще могат да си купят скъп и качествен алкохол. А тя искаше просто да продаде някоя от рисунките си, за да може да купи малко храна за себе си и майка си.

Тогава се спря един млад, добре облечен мъж пред сергията. Държеше за ръката малко тъмнокосо момиченце. Загледа се не толкова в рисунките, колкото в самата Тея. Сякаш видя в лицето ѝ собственото си дете. Изпита силно съжаление и тъга. Искаше му се да ѝ помогне по някакъв начин. После започна да разглежда рисунките. Преструваше се на наистина впечатлен от творчеството на малката продавачка. Успя да види задоволството в очите ѝ, докато казваше колко красиви са рисунките ѝ.

Избра да си купи не една, а цели пет рисунки. Плати много повече от обявената цена. Не му трябваше нищо повече, когато видя усмивката на детското лице и очите, изпълнени в толкова много благодарност към него. После продължи по пътя с дъщеря си, надявайки се наистина да е помогнал поне малко на момичето при сергиите. 

Тея беше много щастлива. Преброи отново и отново парите, които успя да спечели и после ги прибра. Беше развълнувана, защото щеше да зарадва майка си с обилна вечеря. Започна да събира останалите рисунки в чантичката си. Прибра отново и камъчетата, които щяха да ѝ бъдат нужни и на следващия ден. А цветята остави на сергията. Така всяка сутрин някой от търговците намираше изсъхнали цветчета по работната си маса. Никой не се сърдеше или ядосваше на това. Дори напротив! Усмихваха се, представяйки си, че някой ги е оставил там заради тях.

Тъкмо когато тръгна към магазина, започнаха да падат първите капки от небето. Трябваше да побърза, преди да дойде бурята. Започна да тича по улицата, защото не искаше да се намокри. Но дъжда се изсипа много бързо. Заваля като из ведро. Сякаш всичко падна в непрогледна мъгла. Отвсякъде се чуваше плискането на дъждовните капки по покривите на къщите. Много бързо се появиха огромни локви по пътя и минаващите коли заливаха с вода пешеходците. Тея стискаше чантичката към тялото си. Не искаше рисунките и парите, които спечели, да се намокрят.

Изведнъж край нея минаха двама младежи със странен вид. Бяха кльощави, облечени в черни дрехи и татуирани от глава до пети. Направиха път на момиченцето да мине между тях двамата. И преди да се усети Тея, единият от странните типове отмъкна чантичката ѝ. Тя се развика за помощ. Тръгна да тича след тях, но те бяха по-големи от нея и тичаха много по-бързо. Но все пак, малката продавачка на сергиите не се отказваше. Тичаше след крадците със сетни сили, мислейки само за това, че не трябва да остави гладна майка си тази вечер.

Тогава се спъна и падна на тротоара. Един автомобил мина по пътя край нея. Шофьорът нагази в събралата се локва вода и заля Тея. Тя не се изправи. Остана свита на тротоара, а дъжда продължаваше да се лее като из ведро върху нея. Беше мокра. С ранено коляно. Плачеше. Беше гладна. И ограбена.

Малко по-късно, се върна в дома си. Отвори бавно вратата и прекрачи прага. Беше мокра до кости. Водата се стичаше от нея. Видя, че майка ѝ е заспала. Може би това я успокои поне малко. Нямаше да я види разплакана. Доближи се много бавно до леглото на болната жена, оставяйки влажна диря след себе си. Видя кърпичката с попилата кръв на възглавницата до нея. За миг се вгледа безмълвна в красотата ѝ.

Да, въпреки болна, майка ѝ бе красива. Дори край нея да се усещаше миризмата на смъртта, тя беше красива в очите на своето дете. Най-красивата! Погали нежно косите ѝ. Наведе се до нея и целуна пламналото от температурата чело. Една сълза погали лицето на майка ѝ.

- Тази вечер ще останем гладни – прошепна Тея. – Прости ми, мамо…

Предстоящи събития

Мисъл на деня