Щастието да разбирам тялото си

  • Сподели:
Щастието да разбирам тялото си

Имаше време, когато се чудех как може някой да не спи при пълнолуние. Голяма работа – една луна. Или пък като ми казваха, че пролетната умора ги съсипва. Наистина не вярвах. На мен пролетта ми действаше като дрога и аз ставах по-активна и от самата пролет.

Бях способна да топля в шепи всяка от пъпките на ябълката пред блока, за да разцъфтят по-бързо. Не разбирах жените, които ми казваха, че стават нервни, когато са в цикъл. Че през лятото слънцето ги изтощава, а през зимата, липсата му, ги довежда до депресия. Мислех, че се превземат и че е въпрос на възраст.

Възрастта няма нищо общо. Това обаче сега го знам.

Защото все по-често аз самата не мога да спя, когато Луната връхлита през прозореца на спалнята ми с цялата си прелест. А и не искам да спя, защото не мога да откъсна очи от нея. Нещо в мен се взривява и успокоява едновременно. Необяснимо усещане, че съм свързана с нея, ме държи будна. И ми харесва.

Вече вярвам, че Луната влияе върху биологичните ми цикли, върху емоциите и сънищата ми. Че и аз, като Луната, съм ту по-светла, ту по-тъмна, понякога цяла, понякога – на парчета и точно като нея преминавам през четири фази. Имам си своето пълнолуние, новолуние – също, намалявам и пораствам след това.

Страдам от пролетна умора. Не, не страдам, усещам я. Усещам как тъмнината от зимата бавно се изтегля от мен, за да направи място на радостта. Усещам с клетките си как тялото ми се налива със сокове, пие ми се повече вода, живее ми се повече навън, сред природата, хапват ми се повече течни и светли на цвят храни. Става ми лесно да се будя преди изгрева и да навлизам в деня постепенно, а не като ураган, стреснат от будилника.

Все по-често се улавям, че използвам изрази като: "Време ми е", "Не, това не е за мен, не ми харесва, не ме прави щастлива…, не е моето нещо" или "Ще питам тялото си". И тялото ми отговаря.

Вероятно винаги така е правело, но аз не съм го чувала. Днес вече знам, че ако се изгубя някъде по пътя и сбъркам завоя, е важна другата улица. Знам, че ако съм тръгнала нанякъде и се спъна пет-шест пъти, значи не ми се ходи. Връщала съм се. И не съм съжалявала.

Щастлива съм, че мога да почувствам, да видя, да чуя с тялото си. Слушам всяка болка преди цикъла си, разпознавам фазите на женствеността в мен и не се сърдя. Не мисля, че, когато ме боли, тялото ме предава, то просто реагира на природата, на всичко около мен, на целия свят, с който съм свързана. И ме свързва точно тялото.

Не е възрастта. Или може би е. Защото тя, освен наброени години, е и натрупана мъдрост и още повече доверие към себе си, т.е. към тялото ми. Очите може да се уморяват, но зрението на сърцето се изостря.

Може кожата да потъмнява, да се събират по нея бръчици и петънца, но това я прави още по-чувствителна. Може вече да не тичам толкова бързо. И слава Богу, защото няма нужда да препускам през света, ако не усещам какво се случва в него, а значи и в мен.

Автор: Сашка Александрова / myvelikoturnovo.com