Толкова крехко е всичко в тялото наше и наша душа...
От HighViewArt
Седя си тук и си мисля различни неща. Но най-вече за времето и пространството, за сблъсъкa ни с хора и събития, за емоциите и уроците, които пораждат и оставят трайни следи в душите ни... за живота като цяло и смисъла на всичко.
Има едни такива неподозирани моменти, които те разтърсват из основи. Сграбчват те за гърлото и спират дъха ти. Безброй мисли и чувства изплуват от заспалото ти съзнание, от душата ти, която уморена от търсенето на смисъла, изтощена от битките за истината и доброто отдавна вече си мисли, че не може да чувства и плаче... а и не иска.
Улисан в ежедневието и рутината на нещата, обрулен от проблеми и несгоди, човек често забравя, че е човек, а не машина. И не, съвсем не сме безсмъртни, още не.
Преди около седмица и нещо, тагадъкам аз по прашните улици, в инертна заетост да свърша някаква чужда работа, щото съм обещала и щото отвътре ми иде все да помагам и да се раздавам.
Моите си планове са свикнали да чакат, другите обаче трябва да се реализират за минимум, дори отрицателно време. Препускам като див жребец, че и на грива даже го докарвам. И изведнъж, запъхтяна към поредната обещаност... виждам края на безкрая.
Струпват се хора, светът сякаш замира, остава картината, но не и звукът. И върти ми се всичко на забавен каданс... една женица, тръгнала нанякъде и тя като вас, като мен... падна. С искряща руса коса като ярка звезда просто падна и тихо угасна.
Забравих къде точно отивах, загубих представа къде и защо се намирам. Нима толкова крехко е всичко, си мислех като малко дете. А до мен вървеше моето малкото диване.
И не видяло и разбрало какво точно се случи ме пита: "Мамо, защо ме стискаш така за ръка?"... Сърце ми се сви, душа зарида. В секундите следващи просто се молех, нека отново да диша тази жена, нека пак да изгрее нейната ярка звезда...
Като кукла на конци, които някой внезапно отрязва и тялото й мекичко пада на твърдата, гола земя; като полски цветя, окосени с коса заедно с тучната буйна трева; като пламъчето на свещица, което вятърът изгасва с ефирна лекота; като нежните крилца на пеперуда... е толкова крехко е всичко в тялото наше и наша душа.
Разберете, помнете това!
Забравете всяка суета!
Животът е тук и сега!
Автор: Нати (Nati Natie)
