Ваня Николова: Историята на група „Жигули“ е проста и без претенции, но емоционална

4 май 2021

Филмът на Виктор Божинов „Голата истина за група Жигули“ успя да върне вярата, че в България могат да се правят качествени комедии – с актуални шеги, добър сценарий, режисура, операторско майсторство и най-вече добра актьорска игра. За 10 дни заглавието привлече 45 899 зрители пред големия екран, измествайки блокбъстъри като „Mortal Kombat: Филмът“ и „Годзила срещу Конг“.

High View Art си поговори с Ваня Николова, единият от сценаристите на филма.

-Ваня, вие сте един от сценаристите и копродуцент на филма „Голата истина за група Жигули“, който в момента постига страхотни резултати е българския бокс офис. За първия си уикенд бе гледан от повече зрители от холивудския кинохит „Годзила срещу Кинг Конг“. Как ви кара да се чувствате този факт и защо според вас числата са във ваша полза?

-Числата са в наша полза, защото успяхме да засечем „отвесно“ и „водоравно“. Целият филм беше една голяма кръстословица. За първи път се сблъскахме с неща, непознати за нас. Като започнем от факта, че филмът е за група бивши рокаджии, т.е това отвори въпроса за музиката, текстовете и уменията на актьорите като музиканти, и стигнем до там, че снимахме с нисък бюджет по време на пандемия. Успехът на филма не беше нито лесен, нито случаен. Разбира се, доброто локално съдържание обикновено измества интереса от чуждото. Особено, ако има теми и проблеми, в които зрителите да се припознаят. В случая историята е проста и без претенции. За сметка на това е емоционална, ако съдим по реакциите в салона. Така или иначе ние плащаме за билет, но подсъзнателно си плащаме, за да получим емоции. Това е едното ми обяснение. Другото важно нещо бяха актьорите. Факт е, че те са истински любимци на публиката, но това не винаги е достатъчно. С помощта на сценария и режисьорската работа на Виктор Божинов те бяха извадени от обувките си и влязоха в образи, които зрителят не е свикнал да вижда. Положиха се усилия музиката и текстовете да звучат съвременно, но пък и да ни напомнят за едни други времена. И не на последно място беше кампанията на филма. Даже да имаш гениален продукт няма смисъл от него, ако хората не подозират за съществуването му. И това важи за всичко.

-Ако се върнем назад във времето – откъде ви хрумна идеята за тази история и колко време ви отне да я напишете като филмов сценарий?

-С Нели Димитрова започнахме отзад напред. Първо мислихме за актьорите, а после за историята, с която да продължим „Връзки“, но по друг начин. Вече бяхме работили с Лилия Маравиля, Михаил Билалов, Илиана Лазарова и Ирини Жамбонас. Сега ни трябваше история за семейство, но от друг тип. И така се спряхме на историята на музикална група, защото нейните членове са повече от семейство. Бях много впечатлена от документалния филм за „Металика“ - Some Kind of Monster. Тогава разбрах, че групата си е наемала дори спортен психолог, за да им помогне да не се разпаднат. После Ники Качаров (EРА) и Стунджи помогнаха много да оформим характерите и да изострим конфликтите.

-Пренаписвали ли сте сценария?

-Когато пиша и затворя компютъра си, на сутринта започвам с редакции на написаното от предишния ден. Така че сценарият е редактиран много, много пъти. Има едно правило: тайната на добрия сецнарий се крие в неговото пренаписване. А в случая с „Жигули“ беше направо задължително. Първото изречение се появи през 2016, а филмът се засне през лятото на 2020 г. За такъв период авторът, който и да е той, също се променя, развива се, писва му да чете все едно и също. После започва работа с режисьор и актьори. Няма начин нещата да останат заковани с пирон.

-По-лесно ли е да се пише за актьори, които познавате?

-Да, но не говорим за лични познанства, а затова да познаваш работата им. В „Под прикритие“ започнах да пиша от средата на първия сезон. Но сериал с продължителност от 12 часа ти дава шанс да опознаеш потенциала на актьорите и да видиш как максимално да го използваш, за да бъде интересно и на тях, и на теб, и на зрителите. Така че е хубаво да знаеш за кого пишеш дори да не го познаваш лично. „Връзки“ беше първият ми личен проект, написан специално за Билалов и Маравиля. Тогава останах без работа. Те също не бяха сигурни какво ще се случи с „Под прикритие“ и неволята ни принуди да се съберем заедно, при това в съвсем друг жанр. Техните имена бяха условие, за да започна работа по проекта и го казвам без грам неудобство, защото и двамата са страхотни актьори. С Анета Сотирова и Ирини Жамбонас също исках да работя, но не ги познавах лично. Анета ми беше любима с ролята си в „От нищо нещо“. След години я гледах в театъра, а после я засякох в един фризьорски салон. Бях доста впечатлена от осанката и енергията й, но още не работех като сценарист. Само че тя ми остана в главата. След години ми уредиха среща с нея заради „Връзки“. Анета ме погледна с големите си сини очи и каза: „Какво искате да играя?“. Трябваше да съм много кратка, затова се чух да казвам: „ Бивша актриса, алкохоличка, с афинитет към млади мъже“. Анета възклина: „О, звучи ми много европейско. Приемам!“. Така си стиснахме ръцете. Давам пример с нея и Ирини, защото не познавах и двете, но харесвах работата им в други неща.

-Филмът говори за готината музика, за музиката на 80-те. Жива ли е тя днес?

-По време на икономичека депресия ние се обръщаме към онези неща, които ни напомнят за времето, в което сме живели добре и безгрижно, когато духът ни е бил млад. По тази тема има доста изследвания. Но истината е, че такава музика отдавна не се прави. Песните днес са отражение на времето, в което живеем сега. Има сериозна криза на идеи, хората не са обединени от нищо, оцеляват сами, а в култ е издигната незадоволената консумация. Това се пее и в песните, които чуваме независимо от жанра. „Аз имам, а ти нямаш...“.

-Вие самата сте от това бунтарско поколение. Липсва ли ви то и защо днес ги няма тези бунтари? Какво се промени?

-Поколението го има, само темите са различни. Това е и основен проблем на героите ни във филма – как успаните бивши бунтари могат да се събудят. Има ли неща, които трябва да направиш за себе си или трябва да ги направиш, за да не се срамуваш пред децата си? Наистина живеем в едно общество, в което проблемът е липсата на задоволеност. Купувате си телефон, но след два месеца излиза нов, а на вас ви се внушава непрекъснато, че вашият вече не струва. И в момента всички се въртим в този кръг. Когато се занимаваш с това как да си купиш най-новия модел нещо, нямаш време за революции. Мисля, че новите технологии създават хора, които по много причини съзряват твърде късно, а не на шестнайсет, както беше някога. Тази липса на зрялост няма как да ни доведе до бунт. Освен това се бунтуват хора, които нямат какво да губят. И в повечето случаи те са млади. Но е много тъпо да се обобщава. Миналото лято видях на протестите момчета и момичета, които напълно осъзнаваха необходимостта от промяна. Така че не всичко е изгубено.

-Какво ви казват хората след като гледат филма?

-Бях изумена от предпремиерата на филма във Варна. Това беше първата ни среща с публиката. Отидох със свито сърце, защото е много притеснително да видиш как хората си гледат телефоните или се въртят от скука в седалките. Това е голямо изпитание, когато си автор, режисьор или актьор. В случая зрителите реагираха от първата до последната минута толкова спонтанно, че накрая бяха десет минути на крака. Чак тогава си дадох сметка, че филмът работи. После чух много неща от хора, които познавах и не познавах. Те идваха и благодаряха, защото сме успели за два часа да ги измъкнем от действителността и защото им е писнало от съдържание с насилие. Но най-много ме трогна едно непознато младо момиче, което след прожекцията каза: „Аз съм музикант и сега искам да отида в стаята си и да напиша парче“. Това изречение напълно осмисля усилията, които хвърлихме по филма.

-Бихте ли променила нещо по сценария, ако имахте възможност?

-Вече не. Не се връщам към стари неща.

-„Голата истина за група Жигули“ беше първият филм, сниман в пандемията, миналия август месец. Вие присъствахте ли на снимките? Как се снима в една такава обстановка?

-По много причини вярвам, че този филм беше благословен и се пазеше отгоре. Имахме сцени, особено тази в ромската махала, където бяхме страшно много хора. И никой не се зарази. Един, ако се беше разболял, щеше да се наложи да спрем продукцията и проектът буквално да фалира. Но ние изобщо не мислехме какво може да стане. Не се занимавахме с това. Спазвахме правилата и работехме.

-На вас лично как ви се отрази пандемията? Смятате ли, че можем да се върнем към „старото“ нормално или светът вече се промени?

-На филма пандемията му се отрази много добре, защото това беше единствения шанс да съберем актьори с толкова тежка заетост за 20 дни заедно, без прекъсване. Това беше и период, в който написах моноспектакъла на Михаил Билалов „Бум-Бум: Еволюция на престъпното мислене“. Нещо, което не би се случило никога, ако нямаше толкова дълга пауза. Освен това имах време да изчета доста книги, които отлежаваха в библиотеката ми. За завръщане към старото нормално, не съм сигурна, че изобщо сме се разделяли с него. Все пак ракията и салатата на българина никой не може да им ги вземе.

-Според вас, защо се прави толкова трудно качествена комедия в България? Не говорим само за киното, но и театъра...

-Комедията е най-трудния жанр. За нея трябва особен талант.

Тя или те разсмива, или те оставя безучастен. Пише се по определени правила и ако се спазват би следвало да работи.

-Работите ли по нещо ново в момента?

-Да, но е много рано да говоря.