Винаги има нещо по-важно от това просто да общуваме
От HighViewArt
Всеки от нас произхожда от семейство, в което е имало някакви липси или нездравословни отношения, само степента е различна. Семейството е нашата класна стая за живота. За първи път там се учим на основните и важни неща – на това кои сме, какво можем, какво заслужаваме да получим в една връзка, как да се свързваме с партньора си, как да общуваме…
В повечето случаи семействата ни не са били достатъчно топли, любящи и подкрепящи. Според модела, който усвояваме от родителите си, ние намираме множество начини да държим хората, които са готови да ни дадат любов, далеч от нас. Правим го несъзнателно и в основата му е страхът, че отново ще ни заболи, както когато сме били деца.
Добрите и грижовни мъже (жени) определяме като скучни, привличат ни лошите момчета (момичета). Приемаме за каузата на живота си да ги променим с любов, така несъзнателно се надяваме да излекуваме онази все още жива рана, която носим от отношенията с родителите си.
Заблуда е, че не съществуват подходящите хора, с които бихме били щастливи, ние просто не ги виждаме. Нашето минало е създало "радар", с който откриваме единствено отношението, на което сме свикнали. Страдаме, но твърдо се надяваме на някакво вълшебство или промяна.
Ако все пак си позволим подкрепяща и хармонична връзка, с времето и засилването на близостта страхът ни оживява. Сдобиваме се с хиляди приемливи или не толкова методи да държим партньора си на разстояние. Интимността е средство за активиране на най-дълбоките ни страхове. Катализатор за семейно предавани нездрави модели.
Използваме работата, забавленията, алкохола, храната, секса, грижата за другите, хобито, децата, парите, домашните задължения… Превръщаме в пристрастеност дори гледането на телевизия и стоенето пред компютъра, за да избегнем близостта.
Винаги има нещо по-важно от това просто да общуваме, да се опознаваме. Влизаме в капана на "И утре е ден", "Има време", "Сега съм уморен(а)"…, на несъзнаваната нагласа, че човекът до нас ни е сигурен и едва ли не времето е спряло.
Правим го не само с партньора си, но и с децата, и приятелите. Винаги имаме нужда от средство, което да стои между нас и другите, за да се чувстваме в безопасност. Нещо, зад което да се скрием. Нашата отговорност днес е да опитаме да не предадем унаследените модели и страхове на поколенията след нас, а самонаблюдението е най-прекият път. Невъзможно е да се превърнем в перфектните родители, партньори или приятели, но можем да станем по-удовлетворени и щастливи.
Попитайте се кое е вашето оръжие? Какво най-често използвате, за да отдалечите другите от себе си? Какви са вашите средства да не допускате хората да ви доближат, опознаят и разговарят с вас? Какво държите като параван пред лицето си с надеждата да не ви наранят и така живеете самотно и тъжно, чувствайки се неразбрани и необичани? Работата, болестта, ученето, липсата на време… кое е вашето бягство? Наблюдавайте…
Съботно-неделното време е чудесно за това да обърнете внимание как общувате, какво ви носи радост и какво неудовлетворение? Важно е да не тръгвате на битка нито със себе си, нито с партньора си, а просто да сте осъзнати за поведението си. Ако решите да споделите някое от своите наблюдения, не започвайте разговора с: "Ти винаги…". Поемете отговорност и кажете: "Аз открих, че се страхувам от общуването и се крия зад…".
Разговаряйте без очаквания или идея за някаква развръзка или резултат, разкрийте себе си дори с риск да останете неразбрани или наранени. Рискувайте да изключите телевизора и компютъра, да оставите съдовете в мивката и да поговорите за страховете, радостите, вълненията и мечтите си. Рискувайте да поставите ново начало в преживяването на интимността.
Ето това вече е истинска близост…
От личен опит знам – казано с думи, изглежда лесно, всъщност е изненадващо трудно. Но ако не се получи днес, опитайте отново утре. Да се свързваме с другите е нелека задача, но си заслужава да опитваме.
Автор: Аксиния Цветанова / Източник: Myvelikoturnovo.com / Снимка: wallpapersgalery.com
