цветно

Виолета Христова: Повече от изреченото крие мълчанието. То е езеро от всички смисли и значения…

Виолета Христова. Фотограф: Виолета Апостолова

Виолета Христова e родена в Чирпан. Филолог по образование, работила е в отдел "Култура" (Чирпан), редактор в няколко вестника, уредник в музей "Гео Милев" и преподавател по литература.

От 2005 г. живее в София и работи в Галерия книжарница "София Прес". Има три дъщери и девет книги с поезия: "Пеш до земетръса" (1995), "Звездна карта" (1997), "Да бъде нощ" (2001), "Другата стая" (2006), "Сняг от друга зима" (2008), "Тревата ли?" (2010), "... каза тя. И слезе от небето" (2012), "Една ампула мрак" (2015), "Господарят на гледката" (2017).

Носител на националната литературна награда "Георги Братанов" (2006), на първа награда в конкурса "Мара Белчева" (2008). Печели първа награда в конкурса "В полите на Витоша", отличия на "Златен ланец", "Биньо Иванов" и много други. Член на СБП.

Нейни стихове са превеждани на сръбски, руски, английски, френски и арабски езици и са публикувани в десетки национални и международни литературни издания, сборници и антологии.

През 2013 година заедно с други български писатели учредява Литературен кръг "Смисъл", платформа за издаване и популяризиране на българска литература, чийто председател е.

Днес, на рождения й ден, й пожелаваме все така да ни радва с докосването си до най-тънкото усещане за смисъл.

- Вили, никой не се съмнява, че поетът се стреми към истината в своето творчество. Но към коя – прекалено личната или общозначимата? И дали тя е валидна и за читателя, помага ли му с нещо?

- Ще тръгна от думите на Августин: "Не е истина онова, което не обхваща в себе си всички истини". Аз винаги съм се бояла от етикетите. Защото така не позволяваме на нещата нито да се променят, нито да носят повече качества…

Пък и едва ли сме способни да доловим повече от някакво малко ъгълче от многоизмеримата истина, повече от една моментна гледна точка, с която да се придвижим напред по своя път. Струва ми се, че всеки е участник в един вселенски оркестър, в който само следването на своята партитура и овладяването на своя духовен инструмент ще доведе до желаната хармония.

Но вместо да правим това, ние непрекъснато се вторачваме в чуждите ноти и се сърдим защо арфата не е виолончело, а ударните инструменти не звучат, като цигулка… Защо другите не правят това, което е в нашата глава и не звучат в нашата тоналност… Същото е и в поезията. Не мога да генерирам в нея общовалидна истина, но ако някой разпознае в думите ми нещо важно за себе си – ще се радвам.

И прекалено личната "истина" и т.нар. "общозначима" са всъщност едно и също нещо – една себеповдигаща гледна точка, лично възприятие, което егото общовалидизира…

В тази връзка, си харесвам една вече другаде споделена мисъл: Назидателно може да говори на другите само онзи, който е по-голям. Но, ако наистина си по-голям, няма и да ти хрумне да говориш назидателно.

- На промоцията си в Кърджали каза, че приемаш света около теб във всичките му краски и нюанси. Добро ли е за твореца това безрезервно приемане?

- Мисля, че приемането е най-важната ни задача… Неприемането, разделянето на света на "аз" и "другите", на "ние" и "те", на "врагове" и "приятели", на "предатели" и "верни", на каквото и да било друго, само трупа крачки назад и не предлага никакъв изход… Единствено приемането, разбирането, прегръщането на онова, което наричаш "друго", разрешава конфликтността във всяка посока.

Въпреки че това звучи твърде хипотетично и неприложимо при конкретния живот. Защото всеки има своите доводи в полза на своята истина…Но пък така ни затрупва полярността и на моменти сякаш изчезват всякакви нюанси. Затова не само да приемем чуждата истина, а дори и само да допуснем наличието на повече гледни точки, вече е доста.

- Някой от присъстващите на промоцията те допълни, че приемането означава разбиране, но пък разбирането било и своеобразен бунт. По-скоро такива ли са формите на бунт за твореца? Предимно в сферата на думите?

- Не знам, аз не съм силна в бунтовете. Не вярвам в идеята, че нещата се променят като се бориш, като отричаш или като наложиш своята позиция. Защото подобна "победа" рано или късно се превръща в онова, което е отрекла. Само приемането, разбирането и даването право на живот на различни гледни точки биха могли да превърнат живота в единен механизъм от себеразбиращи се елементи.

- И според твоите стихове, излиза, че тъгата е по-вдъхновяваща за твореца. Нима тя, повече от радостта, може да надмогне духовните терзания? Или и тук е валиден принципът – "на подобното с подобно"?

- Не знам какъв е истинският отговор на този въпрос. И дали всички тези въпроси имат някаква съкровена връзка?

Радостта и тъгата са просто две лица на едно и също нещо – и двете лица ме вълнуват и ми се струват еднакво значими. Човек, а и в частност творецът, рядко остава закотвен в едно от тези състояния, както и в което и да било друго състояние.

На дъното на всяка радост тъмнее една дълбока екзистенциална скръб, а в тъгата винаги спи семето на следващата радост. Вярно е сякаш в българската поезия бликат повече скръбни чувства, но мисля, че ще да е въпрос на национална съдба.

Ние сами следваме тъгата по петите, поради което и тя не ни изоставя.

Колкото до това, че тъгата може да те изстреля на по-високите етажи на духовността – може би има нещо вярно, защото сякаш само в моменти на дълбока тъга човек истински се обръща навътре, остава насаме и си признава дълбинните правила и причини за движението. В другите случаи просто се рее на крилата на себедоволството. Но така или иначе – и двете са важни за порастването.

И не бих искала да абсолютизирам ролята на нещо за сметка на друго, защото и най-дребният детайл в картината може да е същественият. Така че между крайните състояния, определяни като "Ад" и "Рай", живеят много междинни светове. В повечето случаи населяваме някой от тях. И всекиму – своя.

- Много е красиво твоето поетично възлизане от любовното потъване в тъгата. Това означава ли, че ние достигаме високото? Защото, ако то само слизаше при нас, нямаше да си струват усилията на търсенето, на живеенето…

- Означава, че високото и ниското са относителни, че душата има вертикална структура и с всяка своя мисъл, с всяко изречение се движиш нагоре и надолу – в енергийната постройка на живота. А живеенето винаги си струва – не може толкова великолепно конструиран свят да бръмчи напразно. Но май много философствам, а нещата всъщност са удивително прости. Онези, за които си струва да се говори.

- Да, свещената простота не може да се обясни със сложни думи, но пък, както припомняш, вече са позабравени "простите думи, бликащи направо от сърцето, спасяващи от смърт и преместващи планини от мъка". Но кой да ги върне, след като човекът е вече "изпепелен от огнения си говор"?…

- Ами обикновено силата е и най-слабото ни място. Думите са звуков израз на човешката душа, а когато тя става красива – и те са по-красиви. Когато е мътна и затлачена с лошотия – зли и мътни, грозни и неясни са и те. За да е хубаво на всички ни, трябва да тръгнем навътре – и всеки от себе си, от там да започнем.

А ако ни е по-лесно, може и по-обратния път – да се опитваме да изричаме красиви неща, да пълним думите с любов, да ги чистим от мътилката. Струва ми се, че ще има вътрешна промяна… Мисля, че и двата пътя са действащи, но първоначалният импулс за всичко е личен. Ние непрекъснато търсим виновни за лошотията и рядко започваме промените от себе си… Обикновено, винаги и за всичко са ни виновни другите. А другите – това също сме ние.

- Има творци, които смятат, че с думите си спасяват света. Но кого и какво спасяват? Не е ли това някакъв особен вид високомерие?

- Думите са нещо като крилете за птицата – и без тях има живот, но пък това живот ли е?

Думите за мене са материални носители на енергия и както всяка енергия, те имат силата да създават, да променят, да спасяват и да въздигат или напротив да събарят и унищожават. Каква енергия ще носят, зависи от този, който ги изрича…

А високомерно може да бъде само съзнанието, смятащо, че неговите думи са повече от нечии други думи. Пък те никога не са това. В момента, в който си го помислиш, вече си паднал.

- Казваш, думите разреждат разливания с тях смисъл, тогава не са ли понякога излишни, особено в търсенето на мечтата?…

- Да… така е, защото погледнато от друга страна… повече от изреченото крие мълчанието. То е езеро от всички смисли и значения…

Понякога това, което влиза в думите като енергия, се разрежда от бъбривостта на света.

Когато всичко може да бъде казано, нищо няма особено голямо значение. Може би затова т.нар. "истина" вече никого не вълнува и всяко нещо повторено многократно се приема за факт. Това се използва твърде много от медиите и политиците… Дори не искам да знам за тях, но поне поетите трябва да бъдат внимателни.

Поезията е високочестотно слово, а високочестотното слово не е за ежедневна употреба.

- Дали пък и думите не са допринесли твърде много за голямата оптика в света, за прекалено многото преувеличения, подценявания, заблуди…?

- Да – но не думите са виновни за това. Човек притежава и други сили – неумението му да ги управлява за добро, нежеланието му да живее интегрално, да бъде равнопоставена част в един хармоничен свят, желанието му да властва, да завладява, да управлява и да не носи отговорност за последиците – го превръщат в безгрижно дете, което си играе с истински автомат. Малко преувеличавам, но животът наоколо подсказва, че не много.

- За кого са, всъщност, думите на твореца, щом като светът изглежда удавен в "плиткото на говора"? И щом като още не можем без тях, въпреки "хлъзгавата им условност"…

- Много е сложно това с думите и аз, с всичките си приказки, само мога да открехвам или затварям врати, но в самите стаи рядко да влизам. Но засега не можем без тях. Поне не и в този свят. Нали ежедневно се самолекуваме с думи, самоспасяваме, въздигаме и сваляме хората край себе си… Никак не вярвам, че някой иска да е здрав, а всяка вечер сяда и слуша новините, после чете черната вестникарска хроника, всяка събота се захранва с жълтини и на вечеря споделя чутото и прочетеното със семейството си. Животът ти е пълен с всичко, на което отделяш внимание.

Именно затова станахме доста тъжни, озлобени и все по-мразещи се напоследък. Рядко изричаме добри думи за нещо. А те са важните.

- Преминавайки и през болката на света, поетът успява ли да намира изхода от лабиринта-живот с "вик нагоре"?

- Не знам дали е еднократен изходът? Или много пъти си правиш процепи, за да се измъкваш от това, което те затрупва. Знам само, че всеки път, когато си кажа: "Това е!" – се оказва много повече. Играта на живота се оказа доста сложна. Не е като да редиш кубчета. Трябва доста вътрешна тишина и въображение.

- И все пак, нали можем да си пожелаем "в крайчеца на очакването да проблясва обещание за небе"…

- Всички вярваме, че накрая непременно ни очаква надписът "Финал", стълбичка и купата за победителя, макар че финал, всъщност, няма.

Ежедневно ни застигат множество "финали", които са и начала, и врати, и прагове…

Но ако имам нещо да отправя като послание, не към другите (към тях не бива), а към себе си – то е "Следвай сърцето си, Виолета! Нямаш друг компас, за да се прибереш вкъщи!" Пожелавам ви смисъл!

Интервюто взе: Лияна Фероли

Предстоящи събития

Мисъл на деня