цветно

Живеем така сякаш имаме безкрайно много дни пред нас...

Снимка: pixabay.com

Живеем така сякаш имаме безкрайно много дни пред нас. Живеем, мислейки, че един ден когато... ще направя това или онова, но дните летят. Лека-полека разбираш, че не са безкрайни.

Разбираш, че си стар и тялото започва да отказва, защото когато е трябвало, ти не си се погрижил за него (знаеш какво му причиняваш, знаеш, че не трябва и го правиш, защото си слаб да спреш инерцията. А всъщност Бог ти е дал воля да променяш, но дали я ползваш?).

Обърни се назад и погледни как си живял, какво си правил. Какво пропусна? От какво се уплаши, че не направи онова, което душата ти пожела? Мотаем се, губим време в дребни неща, правим неща, които не харесваме, без да знаем защо изобщо ги правим. Караме го на автопилот, а времето лети!

Страх ни е да поискаме, страх ни е от големите неща, по-добре сме си с дребните. С дребните мечти - лятото да ида на море, да си купя рокля... Ами големите мечти, защо се отказваме да ги мечтаем? Страх ни е, че няма да се случат. Да, няма, защото няма кой да ги мечтае и няма кой да ги случи!

Губим време с неподходящи хора, залъгваме се, че това е приятелство или любов, защото ни плаши да пуснем не-нашите хора, че може да останем сами. Ами как ще дойдат твоите хора, като мястото до теб е заето от другите? От страха си да не бъдем сами оставаме със съмнителни хора, няма любов, но седим там до тях с надеждата, че ще се променят. Е, никой не се променя, защото ти си поискал. Хората се променят заради себе си...

Времето лети, по-млади не ставаме. Кога ще сме щастливи? А щастието е състояние на душата и далеч не е във външни неща - хора и предмети. И ако мислим, че някой ще ни направи щастлив, особено ако и той не е, какво очакваме да стане? Нищо повече от затворен кръг - жертва на жертва. С едно уточнение - правим доброволни жертви, никой не ни е виновен. Ние избираме, винаги има избор! Не ми казвайте, че няма. По-лесно е да кажеш така, отколкото да поемеш отговорност за себе си и живота си.

Не умеем да казваме "не", после се чудим как да се справим със стоварилото се върху нас. Не танцуваме, не се смеем, не пеем. Не творим. Дори не се наслаждаваме на храната. За емоциите не говорим, страх ни е да сме открити. Не обичаме. Нищо не правим сега, защото има дни пред нас. Но няма толкова, колкото си мислим!

Днес е слънчев ден, а аз какво ще направя, за да го запомня? "Помним мигове, не дни", май така е по-удобно, защото не можем да си признаем, че губим дните от живота си безцелно... Губим ги, за да изкарваме пари, за да живеем.

А наистина живеем ли? Поглеждаме ли към небето, помирисваме ли цветята, казваме ли "обичам те", добротворни ли сме? Как се отнасяме с хората?

Ето повод за размисъл. Поразтърсих ли ви? Стреснах ли ви? Това е добре! Значи там, някой все още има искра за живот. 

Автор: Таня Касабова-Христова

Мисъл на деня