Усещане за храна
От Димо
Много пъти съм бил съветван с какво е добре да се храня. Изчел съм не малко литература по въпроса, ходил съм на семинари, ровил съм в мрежата.
Явно съм имал голямо желание да заживея в хармония с тялото си, да сваля едни 20 кила, че да започна да се харесвам и да престана да се крия от огледалата.
Впечатляващо е как това желание за равновесие, което дори мога да нарека желание за свобода, не избледнява с времето. Точно както нашите прадеди не са забравили какво е свобода по време на дългото робство, а в един момент, когато ножът е опрял до кокала и се е появила сила, са се изправили срещу тиранията.
Е така се случи и с мен. На пръв поглед е смешно да сравнявам тиранията на излишните си килограми с тази на робството, но повярвайте ми, това е само на пръв поглед.
Тези излишни килограми далеч не са само въпрос на естетика и подвижност. Колкото и да ми е трудно да го призная, те оказват силно влияние върху самочувствието ми, а от там цял куп екстри.
Като започна от усещането за тромавост и самообвинения, мина през способността ми да преговарям за по-висока заплата и стигна до връзките с другия пол. Всички тези екстри са свързани в една или друга степен със самочувствието.
За човек като мен, който е прекарал огромна част от живота си в наднормено тегло, е много трудно да разбере последиците за психиката си. За мое щастие голяма част от килограмите ми бяха струпани под формата на шкембе, което ги правеше много явни.
Та седя си аз един ден пред огледалото и гледам това шкембе, което ми пречи и хич не ми харесва. Гледам и се питам как успях да постигна всичко това. То си е цяло постижение, но такова дето няма далавера от него.
Много ми се прииска да направя нещо по въпроса. Всичко, което познавах като диети и системи на хранене ми беше дотегнало. Писнало ми беше да се ограничавам десетина дена в името на това да загубя товар, а после да си го върна с бонус.
Трябваше ми нещо друго, нещо ново. В такива моменти обичам да се обръщам за помощ към природата, към забравения естествен живот.
Бях изумен да осъзная, че човек е най-образованото същество на земята по темата с храната, единственото което изучава, описва и дава препоръки за хранене и в същото време е най-страдащото от наднормено тегло.
Има животни, като например змиите, които никога не виждат майките си. Те се излюпват от яйца и тръгват сами да се оправят в живота. Никой не им казва нито прочитат какво да ловуват, как да ловуват с какво и колко често да се хранят. Но те знаят какво да правят, те усещат от какво имат нужда. А къде е това усещане у мен?
Щом една змия го има, трябва и аз да го имам, нали уж съм по-развит. Трябва някъде да съм загубил това усещане за нуждите на тялото ми. Винаги съм се чудил и възхищавал на гълъбите как различават трохите от камъчетата. А как различавам аз храната?
Чак ми е смешно да си призная, че е според опаковката и местоположението и в магазина. А какво е добре да ям често се влияе от рекламите, които обясняват колко здравословен е маргарина, защото в него има добавени витамини.
Или пък от модната хранителна тенденция в момента или за по-изтънчените ми моменти според съдържанието на био щанда. Не защото съм усетил, че са по-различни, а защото съм прочел вълшебната дума "Био".
Питам се аз къде в цялата ми система на хранене има допитване до собственото ми усещане за това от какво има нужда моето тяло. Моето, а не това на някой друг. Питам се и отговора хич не ми харесва, защото такова няма.
Всичко е следване на чужди модели на хранене и още по-бруталното е, че част от тях са създадени за да продават.
Моят хомеопат ми разказа за мащабен експеримент, проведен в Щатите. Ученици и затворници биват подложени на диета, изключваща бяло брашно и бяла захар. След половин година оценките на учениците се повишават с 40%, а агресията на затворниците намалява в подобен мащаб. Реших и аз да пробвам.
Влезнах в голям столичен магазин за храни и бях изумен, че освен ядки и плодове, които заемат малка част от магазина, друго няма какво да ям. Простата логика за мен показва, че съм подтикван от хранителната промишленост да бъда тъп и агресивен.
За съжаление това не е само една логика, а факт, лесно видим дори на улицата. Цялата история ми прилича на война в която съм беззащитен. Беззащитен, защото защитният ми механизъм, наречен вътрешно усещане или интуиция, който е дар от природата, е унищожен.
Унищожен в такава степен, че дори храненето с прибори е превърнато в основна ценност на обществото ми. Ценност, която се грижи да не докосвам храната с пръсти, че да не би случайно да придобия усещане за нея.
Нещо тъй елементарно не се случва. Нещо, което животните използват за да оцелеят. Нещо, което застрашава моето оцеляване.
Не е тайна, че наднорменото тегло води до куп болести, включително смъртоносни. В редките случай, когато използвам сетивата си за да придобия представа за храната си, те биват лъгани.
Храните масово са оцветени, ароматизирани и с променена текстура. Цяло изкуство е как да различавам лъжите от истината. Цялото това осъзнаване ме накара да се запитам, а какво всъщност е храна за мен. Какво ме храни?
И тогава бях поразен, да разбера, че това далеч не е само яденето. А аз се опитвам да нахраня неща, като притесненията си например, с ядене. Нещо абсолютно невъзможно, точно колкото невъзможно е да запълня дупка в пясъка с вода.
Но за това пък разбрах от къде идва способността ми да погълна хладилника вечерно време, когато се отваря черната дупка в стомаха ми. Разбирането ми за храна се промени тотално. Открих още куп неща, които се опитвам да нахраня с ядене, които нямат нищо общо с него и съответно не могат да бъдат нахранени.
Работейки с осъзнатостта за тези неща върху себе си, излишните ми 20 килограма се стопиха. Животът ми се промени тотално, включително гардероба. Всичко олекна. Самочувствието ми се възвърна. Ръцете ме засърбяха да споделя откритията си, но си давах сметка, че те трябва да бъдат изживени и осъзнати.
Човечеството разполага с достатъчно информация, която странно защо, но пък е факт, го лишава от възможността да прилага нещата в живота си. Не исках и аз да добавям още информация, за това създадох семинара "Усещане за храна".
Както самото му име говори, неговата цел завръщане към естествената дарба, която всеки от нас има, да усеща от какво има нужда и в частност какво му се яде. Да усеща собствените си нужди в този момент, а не тези на някой друг, някога.
Практическият опит със семинара ми даде да разбера нещо неподозирано за мен. А именно как слабите хора имат много сходни проблеми с тези на дебелите. Те имат подобни черни дупки, които например дори не им позволяват да качат килограми, когато се хранят обилно - нещо напълно естествено.
Това, че един човек е слаб изобщо не е гаранция за самочувствие. Всъщност самочувствието изобщо не зависи от килограмите, а от нещо друго. Нещо, което е показано много ясно в произхода на тази дума, а именно да чувстваш сам себе си. Да усещаш онова, от което имаш нужда.
Следващата крачка е как да намираш начини да си го даваш. Точно тези две неща са силно забравени от съвременния човек. Именно към тяхното припомняне е насочено "Усещане за храна", по един много практически начин.
Сега като гледам цялата история си давам сметка, как нещо, което мразех - шкембето си, ми даде да разбере, какво означава самочувствие. Как точно това шкембе промени живота ми коренно и се оказа един от най-големите ми учители, без дори да може да напише книга или създаде система за хранене.
То просто ме завърна към себе си, към естествените ми вътрешни заложби, към усещанията си, или онова, което често наричам интуиция.
Гледам се в огледалото и все още ми е трудно да повярвам в нещо тъй очевидно. Да бях отишъл на пластичен хирург да му обясня как да изреже, нямаше да може да го направи така перфектно красиво, без шевове, без болка и без да трябва да оставя порядъчна сума пари.
Хем знам, че когато нещо няма причина да съществува, то изчезва, точно както се случи с излишните ми килограми. Хем е съвсем друго да видя как това се случва практически. Как беше достатъчно да намеря причината за съществуването на шкембето ми и да видя какво мога да направя по въпроса. Това е точно, както червената лампа за маслото на колата. Когато тя светне, човек сменя маслото. Изобщо не се занимава с лампата.
Още от Димо може да прочетете на Dimo.bg.
