Светещ паметник – що е то?
Всеки знае какво е паметник. А какво е светещ паметник? Това е образно казано паметник, който свети. Илюминация на отделни ключови детайли на една скулптура, които да подчертаят, създадат или подсилят определени качества на творбата.
Това е една интересна идея на скулптора Александър Хайтов, която придоби немалка популярност сред гражданите. Но начинът, по който се приема тази идея говори много по-красноречиво от самите светещи лампички в очите на Самуил или трикольора, поставен върху царствените символи (скиптър, корона и кълбо) на Иван Срацимир.
От репортажите за неговите творби човек може да остане с впечатлението, че това е крайно лоша идея – не се базира на историческата истина, кичозно е, срами величието на изобразения цар, трикольора е тъпо поставен, прави сянка и всякакви други пороци. Така горе-долу могат да бъдат резюмирани мненията на интервюираните.
Аз като един млад човек обаче приветствам идеята. Първо - защото се прави опит да се разчупи закостенялата форма на мислене, която гласи: всичко, свързано с българската история е сакрално и непорочно и ако някой реши да го изобразява (смелчага) то той трябва да спазва всички канони на историческата наука. Те това си е Априлската линия в XXI век.
Но изкуството е друга бира. То винаги е било и ще бъде авангарда на креативната и критична мисъл. В него няма канони или постулати (не говоря за техническата реализация). В най-добрия случай има пределно широки категории, които е добре да се спазват, защото в противен случай просто няма да ти разберат творбата.
Изкуството твори, рециклира, ремиксира, видоизменя, осмива, сатиризира, деполитизира, одухотворява предмети и опредметява хора. Не познава граници, а открие ли някакви – най-често ги игнорира. Изкуството има свойството да предизвиква или отхвърля социалните норми, да скандализира или сакрализира. Това е едно от завещанията на Ренесанса – свобода в изобразяването и интерпретирането на всичко.
В нашето общество обаче това е непозната теория. Дори доскоро (преди 26 години) имаше една доминантна линия за цялото общество – марксистко-ленинската теория, а за науките и изкуствата е имало соцреализъм. Тези времена аз не ги познавам и затова ми е чуждо такова поставено в граници мислене и далеч не съм сам в това си разбиране – цяло едно поколение се роди и израстна оттогава. Но то е малка част от цялата ни нация и затова все още този дух на свобода в мисленето не е общоприет (напредък гръмовен разбира се има!).
Затова нека не съдим отрано скулптора Александър Хайтов, а да му отдадем заслуженото – той ни припомня за елементи от нашето минало, но с модерни средства (замислете се колко символизъм има в "светещите очи" точно на цар Самуил – този с ослепялата армия).
Защото старите паметници, които подминаваме всеки ден са колкото паметник на личността (например паметникът на Альоша в Пловдив) или събитието, толкова и паметници на творците, които са ги изваяли. А те носят у себе си духа на времето, в което живеят.
Затова нека не проявяваме тази гадна черта на нашето съвремие, в което подтискаме всяка оригинална идея – защото това ще е духът на времето, който нашите наследници ще помнят.
Снимки: HighViewArt.com
