книги

"Шинрин-йоку. Японското изкуство на горските бани"

Снимка: Издателство AMG Publishing

"Шинрин-йоку. Японското изкуство на горските бани" от издателство AMG Publishing

Имали ли сте онова специфично усещане за баланс и удовлетвореност след разходка в гората? Зеленината възвръща ли силите у вас и смятате ли, че сте по-щастливи в ежедневието си, ако сте получили необходимата доза духовен еликсир от природата?

Човекът винаги е бил тясно свързан с горите, които са му осигурявали храна, подслон и духовно спокойствие. Животът в бетонни лабиринти ни отдели от естественото ни местообитание, отприщи всякакви разстройства на тялото и ума.

Франсеск Миралес и Ектор Гарсия ни потапят в шинрин-йоку – японското изкуство на горските бани. Както показват много научни изследвания, да се свържем с гората, да усетим енергията ѝ с всичките си сетива, води до положителни промени в много области от живота.

Независимо дали разходката е половин час, или няколко часа, тя повдига настроението и намалява безпокойството.

Тази вдъхновяваща книга ще ви разкаже за физическите и духовни ползи от шинрин-йоку, а практическите съвети ще ви дадат насоки как да намалите стреса, да подобрите здравето и съня си и да имате по-дълъг и щастлив живот.

Превод: Светослава Славчева

За авторите

Франсеск Миралес е испански писател, преводач, издател и музикант. Сътрудничи като
литературен консултант на няколко издателства и агенции. Автор е на десетки книги в
различни литературни жанрове.

На български език към момента са издадени книгите му "Най- хубавото място на света е точно тук" (в съавторство с Каре Сантос), "Уаби-саби", "Любов с малки букви", "Ти си нощта", както и "Шинрин-йоку" и "Икигай" (и двете в съавторство с Ектор Гарсия).

Ектор Гарсия е писател, блогър, пътешественик. Роден е в Испания и е работил в CERN в Швейцария, преди да се премести в Япония през 2004 г. Живее в Токио и работи в ИТ
индустрията. Автор е на книги, посветени на японската култура и специфични японски
практики (изкуства), каквато е и "Шинрин-йоку"

Откъс

Какво е шинрин-йоку или изкуството да се къпеш в зеленина

Зелено клонче в сърцето

Семката на тази книга е посята в горите на Хаконе, малък град в префектура Канавага.
След като книгата ни "Икигай", преведена на 38 езика до този момент, разкри пред целия свят вековните тайни на японците, ние решихме да предприемем пътуване с наши добри приятели далеч от японските градове.

Настанихме се в къща на един хълм сред гъстата гора, която деляхме с известен психолог, доктор по биология и философ, и се заехме да изследваме природата и езерата в района.

След като прекарахме нощта на пода, както повелява традицията в старите японски домове, на сутринта се уверихме, че обещанието, което ни бе дал собственикът на къщата, беше изпълнено. От верандата ясно се виждаше планината Фуджи в целия си блясък.

Без да откъснем поглед от митичния връх, посипан със сняг, закусихме и сетне си приготвихме по чаша зелен чай, докато разопаковахме инструментите, които бяхме донесли, за да композираме и изпълняваме песни по време на пътуването.

Нашият импровизиран оркестър разполагаше само с малък синтезатор "Касио", едно гиталеле (инструмент между китарата и укелелето) и с гласовете ни.
Вдъхновени от гледката към езерото Хаконе, която се разкриваше пред нас, и от тучния килим от дървета, който обграждаше свещената планина, започнахме да си припяваме през смях и закачки една проста песен:

Good morning, Fuji,
Green mountains,
Blue sky,
Hello Mount Fuji,
Sometimes shy,
Hiding behind clouds.
Hello Fuji,
White snow,
It is your hat.1

Разведрени от чая и от наивната песничка, излязохме да се разходим сред величествените гори, които се спускаха чак до езерото.

Вече цяла година и четиримата бяхме подложени на огромен стрес от забързания живот в града, където задълженията се трупат едно върху друго, а програмата ни е запълнена от всякакви ангажименти, и всичко това в претъпканите с коли и хора замърсени градове, в които живеем.

Целият този товар се изпари като с магическа пръчка от плещите ни, щом навлязохме навътре в гората. Бяхме решили да изключим мобилните си телефони и с всяка крачка сред гъстата растителност ни обземаше дълго бленуваното спокойствие.

Вървяхме бавно, съзерцавахме игривите проблясъци на слънчевите лъчи сред клоните на дърветата, заслушвахме се в тихата симфония от звуци, вдишвахме ароматите на природата. Един усърден щурец играеше ролята на солист, пеещ под акомпанимента на чуруликащите птици и духовия оркестър на нежния и постоянен бриз.

От време на време се спирахме, за да се насладим на уханието на цветята и на горските треви, примесени със смолата от дърветата от някой изкусен алхимик. Същият алхимик, който изведнъж бе успял да накара всичките ни проблеми да изчезнат.

Вече никой не мислеше за стреса от работата, за горчивите хапове, които ни се бе наложило да преглътнем през годината, приключила с това пътуване. Тревогата и грижите ни се бяха стопили благодарение на природата и свежия въздух. Без да знаем все още, ние практикувахме шинрин-йоку, изкуството "да се къпем в горите", както гласи буквалният превод.

Онова спокойствие, което през годината не успявахме да постигнем с релаксиращи масажи, сеанси по mindfulness и дори с помощта на някои транквиланти, сега ни бе поднесено даром, щом навлязохме в зелената гора.

След като живяхме с най-възрастните хора в света в селото на столетниците в Окинава, стигнахме до заключението, че животът сред природата е ключът към разгадаването на тайната на дълголетието.

Огими се намира в един от най-гъстите райони на джунглата Янбару, която се простира в северната част на Окинава.

По време на работата ни на терен, разпитахме стотина възрастни хора за диетата им, физическите упражнения, отношенията им със съседите и за икигай, онова, което ги подтиква да станат от леглото, за да изживеят още един ден. И все пак заобикалящата ги природна среда играе съществена роля за физическото, умственото и душевното им благосъстояние.

Както обяснихме в седмия закон на икигай в края на първата ни книга, макар че повечето хора живеят в градовете, имаме потребност да се сливаме с природата често, да се завръщаме към нея, за да зареждаме батериите на душата.

Раймон, известен изпълнител и композитор от Хатива, казваше, че "този, който губи корените си, губи идентичността си" и в тази книга ще докажем, че повечето от злините, които измъчват човека в града, се дължат на разрушаването на връзките ни с природата.

Откъснати от майката, която ни дава животоспасяващата глътка въздух, ние прекарваме дни, седмици и месеци сред бетонни сгради, отделени от естествения хабитат на вида ни, което е равносилно на това да ни заключат в затвор, без дори да го осъзнаваме.

Доктор Шома Морита, пионер в мотивационната терапия през 40-те години, започваше лечението си, като изпращаше пациентите си в гората, където ги караше да ходят, да секат дърва и да си почиват. Получените резултати надминаваха многократно напредъка, постигнат от лекарите с помощта на лекарства.

Тогава природата ли е най-доброто лекарство за нас? И ако е така, как да се върнем към нея, по какъв начин да включим същността ѝ в нашия забързан градски живот?

Една стара китайска поговорка гласи: "Нека в сърцето ти расте едно зелено дърво и ще дойде пойна птичка". Не е необходимо да живеем в джунглата на Окинава, нито пред вратите на дома ни да се простира цяла гора, както в къщата ни в Хаконе, за да се радваме на лечебната сила на шинрин-йоку.

Написахме тази книга, за да си направим заедно отпускаща и озаряваща разходка, с която да накараме да избуи едно зелено клонче в живота и сърцето ни, където и да се намираме.

ЕКТОР ГАРСИЯ И ФРАНСЕСК МИРАЛЕС

 

Cъбития

Мисъл на деня