Разговор по време на пандемия

2 май 2021

Писмата на Георги Константинов до Андрей Райчев под надслов „Разговор по време на пандемията“ са най-новото заглавие на издателство „Изток-Запад“.

„Писмата на Георги Константинов до Андрей Райчев, както читателят може сам да се убеди, представляват част от един диалог за лявото, дясното и новия човек. Но те са и нещо повече от това – разговор по „проклетия въпрос“ за освобождението на човека от наложените му вериги. Подобни разговори, разбира се, са водени много пъти. Изводите рядко са били утешителни. Тук обаче няма да срещнем скръбни констатации или мрачни заключения. Мисленето на Георги Константинов е вградено във вярата за успех на борбата. В него напълно отсъстват задни вратички, алтернативни варианти. Няма План „Б“. То цялото е по същество теория и практика на историческия оптимизъм. В нашата епоха на скептици и циници поне този факт, ако не възгледите и тезите на автора, заслужава внимание и уважение“, пишеБорис Попиванов.

Откъс

Името на Георги Константинов е достатъчно познато и достатъчно добре известно, макар че рядко е стояло в центъра на общественото внимание у нас. И това обаче се е случвало. Едва ли може да ни изненада фактът, че обикновено е съпроводено от скандал. Ето един пример. През 2007 – годината, в която България влиза в Европейския съюз – десният Съюз на демократичните сили, оглавяван тогава от бившия президент Петър Стоянов, предлага Константинов за член на т.нар. Комисия по досиетата. Инициативата звучи на пръв поглед доста логично. Константинов е минал и през затворите на комунистическия режим, и през лагерите му, и през политическа емиграция. Този троен „актив“ сякаш го прави подходящ да участва в разкриването на документите на бившата Държавна сигурност без подозренията, обикновено витаещи около членовете на тази комисия, че би имал интерес да прикрива информация или хора. Само че номинацията се проваля. Секретните служби, но вече на демократична България, се намесват, за да съобщят, че данните за терористична дейност на лицето не му позволяват да заеме държавна позиция. И темата приключва без заслужаващи внимание продължения.

Истината е, че превръщането на Георги Константинов във фактор не е особено желано нито отляво, нито отдясно. Той е от онези хора, за които казваме, че са „неудобни“. От гледна точка на антикомунистите взривът, който той поставя под паметника на Сталин на входа на Борисовата градина през 1953 г., би трябвало да изглежда като подвиг, а по-нататъшната съдба на извършителя, минал през изпитанието на мъченията – като достойна биография на борец срещу режима. Да, но на другата страна на везната тежи последователно поведение, което няма как да им се хареса – поведение, което радикално и безкомпромисно отрича актуалните практики и историческата перспектива на десницата, а в още по-широк контекст и капиталистическата реставрация. Да вземем и гледната точка на бившите комунисти. Константинов може да ѝ бъде само чужд и враждебен. Разбира се, не само заради посегателството над Бащата на народите, но в много по-голяма степен защото той отрича „справедливия строй“ на социализма. Оспорени са не просто „деформациите“, срещу които и без това негодуват мнозина, а самата природа на съграденото под портретите на Маркс и Ленин общество. И по такъв начин са взривени и поводите за носталгия, от които толкова бивши комунисти черпят и психологически уют, и политическо самочувствие.

Георги Константинов с гордост определя себе си като анархокомунист, а предстоящата социална революция – като анархокомунистическа. Ще ни се стори и анахронично, и неприлично. Колцина днес биха се припознали в това понятие, впрочем служещо за универсален етикет на деструктивност? По същото време, в което Константинов пише вдъхновено за анархокомунизма, действащ президент на Съединените щати обругава протестиращите в Америка като анархокомунисти, а действащ вицепремиер на България нарича родните ни протести квазиформа на анархокомунизъм. Въпреки съвършено различните контексти посланието е еднотипно. Искат да ни внушат, че трябва да се пазим, защото насреща си имаме голямо зло. Константинов настоява да преразгледаме хегемонията на „правилните“ политически идентичности.

В своите писма той привежда един популярен цитат: „Свободата без социализъм е привилегия и несправедливост; социализмът без свобода е робство и мизерия.“ Източникът не е посочен, вероятно защото авторът смята, че е всеизвестен. Тази максима принадлежи на големия руски анархист Михаил Бакунин от съчинението му „Федерализъм, социализъм, антитеологизъм“ (1867). Да припомним, че взаимоотношението между свобода и социализъм е движеща сила на политическата и социалната мисъл на Бакунин. Неговите решения на проблема за това взаимоотношение оформят облика му и незаобиколимото му място сред класиците на анархизма. Тези решения го конфронтират и с класическия марксизъм. Георги Константинов може с основание да бъде четен през призмата на бакунистката традиция. Той я познава отлично, автор е на книга за Бакунин. Има публикувани и преводи на ключови текстове от Бакунин. В рамките на споменатата традиция се е утвърдило и разбиране за контурите на бъдещия свят, което Константинов споделя, превеждайки идейни постановки от XIX в. на езика на политическите реалности столетие и половина по-късно. Ето ги и решенията: революционна организация, пряка демокрация, световна конфедерация. Изразени другояче: мобилизиране на масите, овластяване на масите, освобождаване на масите. Удивително е, че въпреки всички сътресения и трансформации, преживени от човечеството през изминалите 150 години, средствата и целите остават същите. Променя се контекстът, но не и същността. И тя не може да се промени, защото привидността на гигантските преобразувания не е помръднала от основната характеристика на обществото, подчинено на властта, парите и религията. Такова е обществото в оковите на манчестърския капитализъм, такова е във вихъра на глобализацията, такова е и под пропагандните драперии на държавния социализъм. Трите стълба на класовата цивилизация според Бакунин са държавата, капиталът и Църквата. Според Константинов са държавата, капиталът и медиите. А това е едно и също. Медиите, казва той, са поповете на нашето време. Подобен хомогенен възглед рязко противостои на трескавата динамика на преоценките в историята на комунистическата и социалдемократическата левица. Теоретиците и политиците на тези направления неспирно провъзгласяват нови етапи и скрупульозно калкулират балансите на промяна и статукво. Надбягването с идеологическото време няма да го срещнем у днешните анархокомунисти. Идеите на авторите от „другия“ „ляв“ лагер не вълнуват Константинов. В писмата му ще забележим, че от Маркс или Пикети той заимства данни и статистика, нищо повече.

И понеже става дума за комунисти и социалдемократи, от писмата на Георги Константинов могат да се „дестилират“ аспектите и дилемите на една алтернативна традиция на лявото. Всички знаем хегемонната интерпретация, базирана върху тезата за „велика схизма“ на левицата от края на XIX и началото на XX в. Продължителният развод на комунизма и социалдемокрацията е най-травматичният процес в тази интерпретация. Нейните най-вълнуващи равносметки засягат историческата правота на едните или другите. А нейните най-наситени напрежения извират от критиките, че комунизмът не е успял да се доближи до социалдемокрацията и затова се е провалил в догматичната си репресивност, и че социалдемокрацията твърде много се е отдалечила от комунизма и затова е рухнала в капаните на дясното. В мисленето на Константинов комунизмът и социалдемокрацията не са взаимноалтернативни. Те са двете страни на една и съща монета. Те са успоредни виждания за общества, организирани в силна държава. Нещо повече, те са пропити от вярата в пазара – социалистически или капиталистически. Константинов препраща към Сталиновата теза, че стоково-паричните отношения не бива да се потискат изкуствено, но също и към социалдемократическото убеждение, че те ще създадат богатството, необходимо за преразпределение. Изходният пункт на анархистите и марксистите сякаш съвпада – Константинов, следвайки Бакунин, говори за „общество на свободни творци“, докато Маркс предвижда етапа на „свободната индивидуалност“, но политическите решения диаметрално се разминават. В крайна сметка враждуващите наследници на марксизма единствено са удължили с повече от век живота на капиталистическата система. И това е станало, защото концепциите им не са преодолели идолите на държавата, пазара и висшата сила, но са подмамили масите, че ще донесат така жадуваната справедливост. Константинов упорито доказва, че няма и не може да има невинна власт. Характерен е даденият от него пример с положението на Русия. Да, Западът иска да унищожи Русия. Но самата Русия прави същото по отношение на чеченците. Руската политика е една и съща и при царя, и при Сталин, и при посткомунизма. В нея е заложен генетично държавният терор – както впрочем и в русофобската политика на западните държави. Комунистическият и капиталистическият експеримент, обобщава Константинов, са морално равностойни. Количествените различия между тях – измерени в броя на жертвите – се дължат на „разтегливостта“ на времето, на обстоятелството, че едните са имали на разположение едва десетилетия да осъществят терора си, докато другите са се ползвали с комфорта на столетията. Авторът категорично оспорва наложилия се консенсус за разделението между „левицата“ и „десницата“, че първата защитава държавната намеса, а втората – пазарната свобода. Анархистите знаят, че пиететът към държавата, един парекселанс инструмент за репресии, не може да бъде обозначаван като „ляво“, докато частното, и по-специално стоково-паричните отношения, в никакъв случай не характеризира само „дясното“. Това са белезите на мнимия плурализъм в рамките на единната потисническа класова цивилизация.