Балерина

  • Сподели:
Балерина

Тя винаги е сама.

По-рано много страдаше.  Още от самото си раждане бе съвсем сама. После, тръгна на училище. Колкото повече учеше, толкова повече я опознаваше и свикваше с нея. Сякаш цялата институция бе решила да й докаже колко е самотна.

Подобно на обучението, вървяха нещата в живота й. Самотно структурирани. Самотно логични. Самотно абсурдни.

Подобно на нещата в живота, вървеше и любовта. Не защото тя не се опитваше, напротив. Правеше всичко...но не бе достатъчно. Все имаше нещо, което да й покаже колко е самотна.

Слушайте...

Онази нощ. Той все пак дойде. Вечеряха набързо. Легнаха си. Чу се писък...на телефон. Тогава болката от самотата прободе сърцето й. Като игла. А кръвта не спира. Също както страха. Тогава тя разбра, че все някога той ще си отиде. Странна работа.

Сега наричат самотата й особено състояние на депресия. Поставиха й диагноза. Но тя не им се сърди. Смея да кажа, че дори са й симпатични. А когато й назначиха лечение ги почувства особено мили.

За момент им бе повярвала. Но те не знаят, че ако някой на тази земя може да излекува самотата й, то това е самата тя. Не, те не го разбираха. Затова й беше толкова обидно, че те не разбират именно това.