Синьо

  • Сподели:
Синьо

Тежка и тягостна нощ. Гореща. Задушна. Една от онези, които причиняват главоблъсканица, карат мислите да бушуват и да си спомнят...за един красив сън. Сън, който оставя след себе си диря от носталгия, самота и стръкче радост. С песента на щурците връщам лентата назад... Там, където започна всичко.

Лято е. Месецът е август. Годината ще я запазя в тайна. Героите са четирима, а капитанът е един. Жанрът... неизвестен.

Лодката потегля на юг към безкрайната синева. След няколко часа, една доза кофеин и редица човешки истории е време да акостираме.

Странно е... едва, когато достигнеш дългоочакваната дестинация се появяват отдъхването, благодарността и откровената усмивка. Усещания, които са били много дълбоко заровени и забравени. Изморително е. Отвратително изтощително е да не можеш да въздъхнеш.

Пиша с любов към морето. Снимам, за да не забравя неговото синьо. Плувам във водите му, за да ме изпълни. Ужасявам се от бялата пяна на вълните му. Крада от съкровищата му. Нахапана от комари, стъпвам боса в пясъка, усещайки пареща болка. В компанията на пчелите, с прах в косите, бягам по скалите все към него.

Търся го в цветовете на листата, във вкуса на храната, в топлата усмивка на старостта и в романтиката на нощта. А ти си винаги до мен: гониш мухите, биеш се с вятъра, пазиш ме от слънцето, топлиш ме вечер, прегръщаш ме, когато ме е страх без да казваш нищо, без да знам какво си мислиш.

Опитваш се да ме предпазиш, но защо? Може би, за да ме запазиш?

Тихо... часовникът звъни. Будя се. Треперя...а от ъгъла усмихнато ме гледат комплект обеци. "Истина е - откраднах частица красота".