Столът и врабчето
Тук дърветата, пъстри и златисти, пеят в хор неразбираема песен. Небето сипе мълнии върху неясни мисли. Слънцето пада като пареща завеса над празен поглед. Водата преблядняла се стича по прозрачна плът. Липсва мирис.
Тук живеят наобратно. Денем спят без сънища. Нощем се преструват. Казаните думи се самозабравят, а пътеките са без посока.
Аз съм оттук. Настънила съм се удобно върху дървен стол. Дълбая бавно и навътре, без работно време. Гриза стърготини и надежда като малка сплесната пиявица. Почивка нямам.
Преди да се родя, този стол беше красив. Пристигна от Италия. Живееше безгрижно в ъгъла на кръгла стая, опрян спокойно до карамелена стена. Пред него се бе изпъчило гордо приказливото Бюро. Денем, докато другите спяха, мъничко врабче се настаняваше върху кожената му тапицерия. Столът обичаше да се превъплъщава в различни образи. Веднъж разказвач на истории.
Друг път машина на времето, която връща спомените. Но най-често беше галактически пътеводител. Тогава Столът и Врабчето се разхождаха по звездите. Всеки ден заедно се сражаваха или губеха. Бяха художници или артисти; писатели или поети, генерали или войници; принцове или жаби, крале или просяци. И както обикновено се случва в разказите, щастието си отива.
Столът бе захвърлен като непотребна, овехтяла вещ. От кого незнам. Защо? Не е важно. Още една самотна душа сред куп непознати лица. Без умения и способности. Без рамо, на което да се опре. Сам. Тогава се появих Аз. Мисля, че е време да Ви се представя. Аз съм Самотата.
Полека и нарочно се впих във вкусното старо дърво и започнах от краката.
Първият бе страстта и вдъхновението. Извадих крехките му стави и ги смачках. Вторият семейството. Далеч от създателите си, този крак бе лесен за пречупване.
Болката се усилваше. Стенанията се учестиха. Балансът се загуби, а работата ми се улесни.
Затова и третият крак бързо бе оглозган до кости. Това са приятелите. Когато си забравен, уязвимостта се увеличава. А горкият стар Стол нямаше много приятели.
Сега съм тук. На последния четвърти крак - Любовта. Той е най-труден за пречупване. При него дървото е по-дебело. Изтънява бавно. Време имам. Ще потърпя.
Есен е. Врабчето каца на прекършения от Самотата Стол. Сълзи капят по разяденото дърво. "Недей да плачеш, мило врабче"- стене Столът. "Сега съм спокоен. Нека дойдат месеците и годините, те нищо немогат да ми вземат. Аз съм тъй Сам и без надежда, че мога да ги посрещна без страх. Животът, който ме носеше през тези години е още в моите очи. Дали съм го надмогнал, не зная. Но докато все още го има то ще се бори и ще си търси своя път, независимо дали онова дето казва "аз" иска или не".
Два дни по-късно, той падна счупен. А аз? Аз си отидох. Остават още толкова души, които трябва да навестя.
