цветно

2055

Снимка: Elena Shumilova

Беше 2055 година и баба Соня вече беше на 60 години. Чудеше се как времето минава толкова бързо, сякаш вчера беше млада мадама на 20.

Носталгията по отминалите години я беше обзела и тя разглеждаше старите си вещи. Те бяха старателно подредени в кашони, натрупани един върху друг в таванската стая. Милата жена отдавна не беше виждала подобни вещи в ежедневието си. Радваше се, че не ги беше изхвърлила, защото се бяха превърнали в нещо като антики. Малко хора от новото поколение бяха виждали или чували за подобни предмети, четива и игри.

Соня ги разопакова внимателно и изчисти прахта, която се беше събрала през годините. Първото нещо, което искаше да разгледа бе така известната игра от миналото "Не се сърди човече". Спомни си как играеше с баба си. Обзе я приятно чувство от спомена. Двете играеха до късно вечерта и се уговаряха, че която загуби ще даде стотинки на печелившата. Забавното беше, че Соня почти винаги губеше, но въпреки това баба й даваше парички. Тя обичаше тази игра!

Хрумна й страхотна идея. Отиде при внучетата си и им предложи да играят. Показа им хартиената табла, нареди пионките и барчето. Соня се вълнуваше, защото очакваше да бъде толкова забавно. За жалост обаче очакванията й се разминаха с действителността. Двете й внучета започнаха да се смеят и подиграват на цялата ситуация.

- Бабо, няма смисъл да си губиш времето с нареждане на всички тези неща за играта. Ако хвърля зарчето по-силно, всички пионки може да паднат. Това е толкова безсмислено. Мила бабо, сега ще ти покажа нещо по-модерно. На таблета може да играем тази игра и то без да си губим времето за нареждане на различни атрибути. Също така тук не се занимаваме с броене на квадратчета, защото пионките се местят сами. Не се хвърля и зарче – то се върти само. Всичко е толкова лесно и прекрасно. Дори няма да се притесняваме, ако разлеем вода, защото е водоустойчив. А твоето не се сърди човече е хартиено и лесно може да се повреди. Бабо, искаш ли да играем на таблета?

Милата жена стоеше потресена и не продума нито думичка. Даже нямаше желание да каже нещо. Не й се говореше, но определено желаеше да направи нещо – да вземе този развалящ детството таблет и да го хвърли.

- Не искам да играя на нещо, което мога да мокря, цапам и прави всичко само – каза жената и замина.

Качи се отново в таванската стая при кашоните със стари вещи. Беше много тъжна, но когато разглеждаше тези неща, се успокояваше. Намери любимата си книга от детството. Казваше се "Малкият принц". Събра сили и отново отиде при внуците си. Имаше последни надежди, че ще пробуди интерес в тях.

- Мили деца, нося ви нещо!

- Какво? – провикнаха се те.

- Една от любимите ми детски книги, изпълнена с толкова мъдрост.

- Как се казва? – попитаха я те.

- "Малкият принц".

- Защо ни е да четем книгата, след като сме гледали филма? Няма смисъл да си губим времето.

Баба Соня загуби всякаква надежда, че може да предизвика интерес. Какъв беше този ужасен свят, в който се погубваха всички? Пълна пародия! Това не беше истински живот, както преди – с намазана филия лютеница и сирене. Тя отново се качи на тавана при старите си вече безинтересни неща за почти никого. Разбра, че няма да бъдат полезни на никого, освен на самата нея.

Разглеждаше всяко едно нещо с такъв интерес. Там намери и първата готварска книга, която й беше подарила нейната майка. Спомни си за първите опити да сготви нещо вкусно. Радостта, когато ястието се получаваше и разочарованието, когато нещо не беше наред. Досети се, че не беше показала тези стари неща на най-голямата си внучка.

Въпреки, че всеки път баба Соня се разочароваше, тя отново намираше сили за нов опит. Обади се по телефона на внучката си и я помоли да дойде при нея.

Не след дълго младото момиче вече беше при баба си. Двете разговаряха и пиха кафе. Обстановката беше приятна. Соня изкара готварската книга и я подаде на внучката си.

- Ето ти една книга, от която можеш да четеш рецепти. Скоро ще започнеш да се учиш да готвиш и трябва да имаш такава книга в себе си.

Младото момиче я разгледа и започна да се смее.

- Бабо, защо ми е да се уча да готвя?

- Нали един ден ще станеш домакиня? – възмути се старата жена.

- Но вече повечето храни се продават готови. Нуждно е само да ги стоплиш в микровълновата. Всичко става толкова лесно. А дори и да искам да прочета някоя рецепта, мога да я видя в интернет.

Баба Соня замълча и вече беше убедена, че светът на младото поколение беше погубен. Когато тя бе младо момиче тези технологии бяха започнали да завладяват хората. И преди години хората притежаваха модерен телефон, микровълнова и децата имаха таблети, но нещата бяха малко по-различни.

Хартиените книги и игри все още бяха интересни на малчуганите. Младите девойки все още се опитваха да сготвят нещо. А сега? Сега всичко е погубено, но още по-жалко е, че хората си мислят, че по този начин ежедневието им е толкова лесно.

Живеем в свят, където всички те съдят по това какъв телефон притежаваш. Нямаш право нещата ти да не са модерни, защото ще бъдеш изолиран от обществото. Всеки се хвали с това, колко струват вещите му. Но какво значение има, че всичко твое е скъпо, ако ти самият не струваш нищо? Защо има хора, които се заблуждават, че ако имат най-новата техника, ще бъдат щастливи? Защо има все повече деца, които са пристрастени към компютъра си?

И така през 2055 година баба Соня нарисува две боси деца, които рисуват с тебешир по асфалта. Тази картина бе на крачка да се продава на доста скъпа цена, защото такова нещо рядко се виждаше. А някои дори не разбираха смисъла на нарисуваното. И същите тези хора не разбираха смисъла да детството.

Мисъл на деня