3, 2, 1, 0…
3 са момчетата, които в момента имат интерес към теб и биха искали да те изведат на среща;
2 са минутите, които са необходими, за да се убедиш, че е по-добре да гледаш настоящето право в очите, вместо да обръщаш главата си вечно назад;
1 е стъпката, която трябва да направиш, за да вървиш напред;
0 са ползите ти да се тревожиш толкова много.
И времето свърши. Ти все още мислиш за момчето, което можеше, но не успя, и искаше, не но не можа, и трябваше, но не искаше, и се опитваше, а не трябваше... Губиш времето си в безкрайни анализи на всичко, което се е случило или не е. Луташ се между въпроси и отговори какво би могло и как би било, ако ти с него, или той с теб, или вие двамата, или той без теб и ти без него, днес, вчера, утре или някой ден. И докато правиш всичко това, изчезна възможността ти да използваш "помощ от приятел".
За никого не е тайна, че жените премисляме нещата и отделяме твърде много време в тревоги дали, как, защо, кога и ако. Забравяме да се радваме на времето, което прекарваме заедно, защото е по-важно да се замислим над това коя реплика е по-добре да използваме сега, за да разбере той, че сме интелигентни.
И ако сме с приятелите му, това значи ли, че сме вече по-напред във връзката си и той не се срамува да ни запознае с тях? А ако задържането в работа всъщност означава, че той изневерява? А ако ни прави кафето сутрин по-различно от друг път, дали е защото е разсеян, и всъщност мисли за друга? А как да разберем, че той е сериозен?
Това, че току-що не вдигна телефона на най-добрия си приятел значи ли, че ще говори нещо тайно с него и за това го игнорира пред мен? И това, че днес е с яке, сигурно е, защото знае, че времето ще бъде по-лошо, което означава, че е гледал новините снощи, а това е знак, че се интересува от света около нас, тоест би трябвало да се интересува и от мен, но защо не ме попита какво съм закусвала тогава? 3, 2, 1, 0…
И времето свърши. Вместо да се отпуснем и да се доверим на инстинкта си, който всъщност е, че този човек пред нас е страхотен и ни кара да се чувстваме добре, ние отваряме всички задни чекмеджета на съзнанието си и ровим из най-мръсните и стари дрехи на съмненията си.
Когато се появи нещо достатъчно добро, че да ни кара да искаме още от него, когато видим човека, който преди всичко вижда усмивката на лицата ни, тогава трябва да затворим вратата на тъмната стая от тревоги и просто да се насладим. Защото шансът той да бъде един ден голяма част от живота ни е доста голям. А и този някой ден няма да е важно дали е бил с черни обувки и черни чорапи на тридесет и шестата ни среща.
