А теб страх ли те е?
От Мария Манова
Страх ли те е да оставиш онова познатото, онова, с което си свикнал?
Всеки има сутрешен ритуал - едни тичат, други ходят на фитнес, трети пият кафе. Аз се събуждам и обикновено по пижама и връхно яке излизам, за да разходя кучето. Взимам си кафе от кварталното магазинче и отивам на беседката до поляната при съседния блок.
Преди няколко месеца срещнах една баба там, казва се Стефания, но ми каза, че всички й викали баба Стефка. Тя има старо дакелче и всяка сутрин, след като напазарува, го разхожда на поляната. Моето и нейното куче бързо се сприятелиха, а тя започна да ми разказва за живота си.
Всички нейни роднини живеят извън България - и децата, и внуците и сестра й. Мъжът й починал, а тя останала сама с дакелчето. Баба Стефка живеела в малък провинциален град, в стара къща, преди да се премести в София. Къщата построил мъжът й, в нея израснали децата й, там изживяла най-хубавите си години.
Когато разказва за младините си, за любовта, която е изживяла, очите й светят. Тя обича да казва, че в този живот е имала всичко. Лошото отдавна не помни, но никога нямало да забрави как мъжът й всяка зимна съботна сутрин носел въглища и дърва от мазето на къщата, палел кюмбето (печката) и я събуждал чак когато стаята се стоплела.
Къщата започнала да опустяла, децата й първо се преместили в София, а после решили да търсят щастието си в чужбина. Баба Стефка останала сама със спомените си в празната къща. Поживяла така една година, събрала си дрехите, взела дакелчето и се качила на влака за София. Оттогава тя живее тук. Ходи на театрални постановки, понякога на концерти на стари естрадни легенди, има карта за библиотеката, пие кафе с бабите от квартала и обсъждат сериалите, които гледат вечер.
Е, нямаше как една сутрин да не я попитам дали не й е мъчно за онази стара къща, за спомените в нея. Тя ми отговори, че спомените винаги ще носи със себе си, но Господ й е дал време да направи и нови, че не можела да гледа стари снимки и да чака последния си ден, а че има още какво да изживее.
А теб защо те е страх да пуснеш онова познатото, онова, с което си свикнал, но не те прави щастлив. Онази работа, която ненавиждаш, апартамента, който не харесваш или партньора, когото отдавна вече не обичаш, а си с него по навик? Защо те е страх да обърнеш нова страница, да се освободиш, да мечтаеш?
