Ако съм възпитан, тогава човечен ли съм?
Кога сме любезни? Може би, когато така сме възпитани. Може би, когато искаме да се покажем в добра светлина. Може би ни идва отвътре. А възможно ли е да сме възпитани и в това да се крие нашата заблуда?!
Случи ми се нещо, което ме провокира да се замисля. Беше обикновен работен ангажимент. Зала, пълна с хора. Очаквахме високопоставено лице и наоколо бе тихо, тук-таме колеги шушукаха и обсъждаха важни теми, свързани с деня.
Видях в единия ъгъл младеж със специални потребности. Не че нещо особено е направил в този момент, но обикновено съзираме бързо различните от нас. Отличаваме ги. Слагаме им етикет, дори да е само в ума ни.
Детето стоеше на един по-обикновен стол, не така удобен, като този, който бях успяла да заема аз. Имаше и от двата вида в залата. Не съм сигурна защо, но ми дойде порив, отидох при него и му предложих да вземе моя стол, а аз да седна на неговия.
В погледа му нямаше никакво учудване, никакво чувство за голяма мисъл или нещо подобно. С ведър тон, сякаш щеше да ми каже най-естественото нещо на света, момчето отговори: "Не, защото тогава ще трябва да донесем от хубавите столове за всички тук."
Има ли моменти в живота ви, когато застивате за секунда-две, когато мозъкът ви не знае какъв е отговорът, защото сте получили прозрение, което през цялото време е било пред вас?
В единия момент смятах, че ще направя нещо мило, а в другия се чувствах глупаво, че в съзнанието си съм склонна да разграничавам хората и да определям кой заслужава удобен стол и кой не толкова.
Кога се беше случило това с мен?! Като деца ни учат да отстъпваме мястото си в градския транспорт или в чакалнята на възрастните или на хората в нужда. И това е хубаво, човешко е.
Но дали това не е моментът, в който започваме да преценяваме на кого да дадем, към кого да бъдем мили? Не заслужава ли по презумпция всяко човешко същество това?
Навярно мнозина ще кажат, че това е твърде наивно. И ще бъдат прави. И все пак, къде е границата, кога сме прави в избора си? От онзи случай не съм толкова уверена, че имам правото да решавам.
През последните седмици една кампания стана изключително популярна, най-вече в социалните мрежи. "Не ми се обиждай, но..." предизвика лавина от коментари, дебати, остри критики и готовност у мнозина да кажат кой какво заслужава.
Това се случва с повечето обществени каузи, навярно е част от човешката природа и начин на общуване. Не слагам оценка на инициативата, която представя хора, които с нещо са различни от повечето ни съграждани.
Честно казано, мисля че има силни и слаби страни. Но не затова става дума. Впечатлих се от енергията, която влагаме масово, за да оценим тези, които се отличават по нещо от нас.
На моменти дори се чудя откъде имаме този ресурс да отделим време, да напишем или кажем толкова емоционални думи, да заклеймим или възхвалим. Сякаш е нещо, от което зависи собственият ни живот. Всъщност зависи, да.
Защото това е част от нас, а каквито сме ние, такова е обществото ни, такъв е и животът ни. Способността ни да изпитваме емпатия е от ключово значение за съвместния ни живот с другите хора.
И когато едно момче, все още непорасъл възрастен, с различен поглед и различни от нашите нужди (вероятно наричан често и недоразвит) изпита по-голяма емпатия от теб самия, тогава кой е по-подготвен да живее в хармония с другите в това общество?
А вие? Когато видите различен човек - с друг цвят на кожата, с друг цвят на косата, когато не видите косата му, защото я е покрил или няма коса, когато видите човек с недъг или с други убеждения за живота... когато видите такъв човек, какво минава през ума ви?
Каквото и да е, то е показател, че виждате различните и имате мнение за тях. Тогава и вие ги поставяте в друга равнина и независимо дали ще ги нагрубите или ще им отстъпите стола си, показвате отношение и давате оценка.
Нека не забравяме, че различните могат да ни дадат добри уроци. Може би, защото виждат нещата от друг ъгъл. Ъгълът, в който ние сме ги поставили. И това, че сме възпитани, не означава непременно, че сме човечни. А всяко общество се нуждае от възпитани човеци.
