цветно

Аплодисменти за Егото

Аплодисменти за Егото! Лъскаво. Напомпано. Забележително. Излиза на сцената на театър XXI век. Моноспектакъл, разбира се. Най-гледаният по цял свят. Очаква ръкоплясканията ви, преди да започне. Те са задължителен стимул. И нека завесата се вдигне сега:

"Аз съм ЕГО! Хубаво е, че сте се вторачили в мен днес! Тези, които не ме виждат, погледнете пак! Иначе по-добре си тръгнете от залата! Нямам нужда от съмишленици, защото мога сам всичко, а и искам вашите аплодисменти само за мен.

Е, стига толкова за мен. Да обърнем внимание малко на историята. Моята лична. В днешния е-свят на е-мейли, е-шопинг, е-комуникации съм най-актуален в ролята си на E-go! Да се знае моето Е остава единственото с главна буква!

Наложи се да се адаптирам в модерното технологично време, където избрахте да се откъсвате от реалността в див устрем към виртуални преживявания. Да се откъсна от същността си, за да изпъквам. Затова съм E-go, т.е."Довиждане, емоции" (от англ. Emotions, go!). И се справям чудесно, успявам да отблъсна всеки емоционален порив, за да се наложа аз.

Затова ме гледате в захлас в моя монолог. И съм много успешен. (Благодаря, благодаря за аплодисментите). Налагам се. Изпъквам. Потъпквам емоции. Потъпквам морални ценности. Потъпквам приятели. Потъпквам любовта (ооо, там се справям брилянтно).

Те май много приятели не ми останаха. Понякога ми се налага и със себе си да се боря. Малко се натъжих, а трябваше да е смешно. Понякога не знам за какъв лукс се състезавам сам със себе си, но не спирам до края. Горд и доста изтощен. Толкова съм изморен да го водя този моноспектакъл, че се моля да ми дадете почивка.

Новата мода: Почивка за Егото. Защото сам няма как да сляза от сцената. Но вие все пляскате, възхищавате ми се, някои плачете от моята игра, но как един път не ви мина наум да викнете: Хайде, стига толкова. Сигурно защото съм ви научил добре да ме следвате (в истеричен смях). И да ви дразня в момента няма да станете и да си тръгнете от тази зала, само защото имам най-престижната постановка на сцената на материалното общество (следва 15 минути антракт, за да се преоблече).

Аз седя добре в лъскава кола, да сте виждали емпатия в последен модел Порше (отново истеричен смях). На моята фигура пасват скъпите дрехи на световноизвестни дизайнери, да не би тъгата да може да дефилира. А и в шефския стол съм доста уважаван, че и желан.

Навън съм си много добре. Но вкъщи като се прибера е тъжно. Живея сам, съквартирантите - отбор смахнати чувства, ме изгониха преди години. Затова си е най-добре да се изявявам и показвам навън. Нямам къде да отида. Докато съм сянка на себе си. Лъскаво Его съм, ама болно. И малко в повече идвам дори на себе си.

А преди имах посока. Аз бях градивната посока на развитие. Здравословна. Викаха ми воля. На галено може и сила. Или двигател на Аза. Мисията ми беше да подкрепям всички останали да дават 100% от потенциала си.

Но дойде ерата на технологиите и аз се уплаших да не остана на заден план. Давах 200% от себе си, за да догоня скорострелното развитие на поколението и се загубих. Излязох от здравословните си граници и се поболях от нарцисизъм. И да, блестя си тук на сцената, но уви изгубих силата си да обединявам. Остана ми само тъжната история, която разказвам. И да сменям дрехи, коли и къщи, че нещо не ми е удобно в никоя от тях.

Моето призвание е да разширявам възможностите пред всеки от вас. Но го изгубих по пътя на историята. Може ли да ми помогнете да го намеря пак и да се свържа със себе си? Моля, просто не плащайте следващия път високата цена да ме зяпате с отворена уста за пореден път. Имам нужда от малко почивка. Малко почивка за нов спектакъл."

Снимка: marshalmedesigns.com

Мисъл на деня