цветно

Ървин Д. Ялом: "Екзистенциална психотерапия"

Снимка: издателство "Колибри"

Екзистенциалната психотерапия до голяма степен е като бездомник. В действителност тя не "принадлежи" на никое място. Няма собствен парцел, формална школа, институция; не е приветствана в по-добрите академични квартали. Няма официално общество, солидно списание (няколкото болнави филизи бяха отнесени още в бебешката си възраст), стабилно семейство, глава на семейството. Тя обаче има генеалогия, няколко разпръснати братовчеди и приятели на семейството, някои от които в старата родина, а други – в Америка.

Екзистенциалната философия: прародителският дом

"Екзистенциализмът не се поддава лесно на определение." Така започва описанието на екзистенциалната философия в базисната съвременна философска енциклопедия. Повечето други справочни издания започват по подобен начин и подчертават факта, че двама философи, наречени "екзистенциални", може и да не са съгласни по всеки кардинален въпрос (настрана от общото им отвращение от този етикет).

Повечето философски текстове разрешават проблема с дефиницията, като отбелязват редица теми, свързани със съществуването (например свобода, смърт, изолация, абсурдност), и обявяват, че екзистенциален философ е този, чиято работа е посветена на изучаването им. (Това всъщност е стратегията, която и аз използвам за идентифициране на областта на екзистенциалната психотерапия.)

Съществуват екзистенциална "традиция" във философията и формална екзистенциална философска "школа". Очевидно екзистенциалната традиция е неостаряваща. Кой голям мислител на някакъв етап в работата и в живота си не е насочвал вниманието си към въпросите на живота и смъртта? Формалната школа на екзистенциалната философия обаче има ясно очертано начало.

Някои го свързват с един неделен следобед през 1834 г., когато един млад датчанин седнал в кафене, запалил пура и се отдал на размишления върху факта, че е на път да се превърне в старец, без да е направил никакъв принос към света. Размишлявал и за многото си успели приятели:

…благодетели на епохата, които знаят как да принесат полза на човечеството, като правят живота все по-лесен – някои чрез железници, други – чрез омнибуси и параходи, трети – чрез телеграфа, а четвърти – чрез лесноразбираеми сборници и кратки изложения на всичко, което си струва да се знае, а накрая и истинските благодетели на епохата, които по силата на мисълта правят духовното съществуване систематично по-лесно.

Пурата му догоряла. Младият датчанин – Сьорен Киркегор, запалил друга и продължил да размишлява. Внезапно в съзнанието му пробляснала следната мисъл:

Трябва да направиш нещо, но доколкото способностите ти са ограничени, ще бъде невъзможно нещо да се направи по-лесно, отколкото е, трябва със същия хуманитарен ентусиазъм като другите да се заемеш да направиш нещо по-трудно.

Постепенно стигнал до извода, че когато всички се обединят, за да направят нещата по-лесни, ще се появи опасността от прекомерност на лекотата. Може би някой трябва да направи нещата отново трудни, разсъждавал той. И в този момент установил, че е открил съдбата си: трябва да се впусне в търсене на трудностите – като някой нов Сократ. И кои трудности? Не било трудно да се открият. Трябвало единствено да разгледа собствената си екзистенциална ситуация, собствения си ужас, изборите си, възможностите и ограниченията си.

Киркегор посвещава остатъка от краткия си живот на изследването на собствената си екзистенциална ситуация и през 40-те години на ХІХ в. публикува няколко важни екзистенциални трактата. Произведенията му обаче дълги години остават непреведени и не оказват особено въздействие – до края на Първата световна война, когато намират плодородна почва и са подкрепени от Мартин Хайдегер и Карл Ясперс.

Отношението на екзистенциалната терапия към екзистенциалната школа във философията прилича много на отношението между клиничната фармакотерапия и биохимичните лабораторни изследвания с животни. В своето изложение често ще разчитам на философски трудове, за да обясня, подкрепя или илюстрирам някои от клиничните въпроси, но моето намерение не е да обсъждам (а и това не е в рамките на моята научна компетентност) по всеобхватен начин трудовете на който и да е философ или основните принципи на екзистенциалната философия. Това е книга за клиницисти и искам тя да е клинично полезна.

Моите отклонения във философията ще са кратки и прагматични; ще се огранича до онези области, които ще са от полза за клиничната работа. Ето защо няма да се разсърдя на професионалния философ, ако ме оприличи на викингски нашественик, заграбил скъпоценните камъни, но изоставил техните фини и ценни обкови.

Тъй като в обучението на мнозинството психотерапевти акцентът върху философията е ограничен (или никакъв), няма да правя допускането, че читателите имат някаква философска подготовка. Когато все пак се наложи да се позовавам на философски текстове, ще се опитам да го правя по директен, освободен от професионалния жаргон начин – една нелека задача, тъй като професионалните екзистенциални философи надминават дори психоаналитичните теоретици в използването на мътен и сложен език. Най-важният философски текст в областта – "Битие и време" на Хайдегер, изпъква като неоспорим шампион по езикова мъглявост.

Никога не съм разбирал причината за непроницаемостта на звучащия издълбоко език. Самите основни екзистенциални понятия не са сложни, не е необходимо да се декодират и щателно да се анализират до такава степен, а да се разкриват. Всеки човек на някакъв етап от живота си влиза в "състояние на дълбока погълнатост" и посвещава известно време на върховните екзистенциални въпроси. Това, което е необходимо, не е формално обяснение: задачата на философа, а и на терапевта, е да извади от изтласканото и да запознае отново човека с нещо, което той е знаел през цялото време.

Именно това е причината толкова много от водещите екзистенциални мислители (например Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Мигел де Унамуно, Мартин Бубер) да предпочитат литературното изложение пред формалнофилософския аргумент. И най-вече философът и терапевтът трябва да насърчават човека да погледне във и да обърне внимание на собствената си екзистенциална ситуация.

Екзистенциалните анализатори: братовчедите от Стария континент

Редица европейски психиатри се опълчват на много от основните принципи на психоаналитичния подход на Фройд. Те възразяват срещу Фройдовия модел на психичното функциониране, срещу усилията му да разбере човешкото същество чрез схема за запазване на енергията, заета от физиката, и защитават тезата, че такъв подход води до неадекватно становище за човека.

Ако прилагаме една схема, за да обясняваме всички хора – твърдят те, ще пропуснем уникалния опит на конкретния човек. Те възразяват срещу Фройдовия редукционизъм (свеждането на цялото човешко поведение до няколко основни нагона), срещу материализма му (обясняване на по-висшето чрез термините на по-нисшето) и срещу детерминизма му (убеждението, че цялото психично функциониране е предизвикано от идентифицируеми фактори, които вече съществуват).

Различните екзистенциални анализатори са постигнали съгласие по един фундаментален процедурен въпрос: анализаторът трябва да подхожда към пациента феноменологично, т.е. трябва да навлезе в преживелищния му свят и да слуша за явленията в света, без да прави предварителни допускания, които биха изкривили разбирането. Както казва Лудвиг Бинсвангер, един от най-известните екзистенциални анализатори: "Няма едно-единствено пространство и време, а толкова пространства и времена, колкото са хората".

Като изключим реакцията им срещу Фройдовия механистичен, детерминистичен модел на психиката и съгласието им по отношение на феноменологичния подход в терапията, екзистенциалните анализатори нямат много общо помежду си и никога не са били възприемани като сплотена теоретична школа.

Тези мислители, сред които: Лудвиг Бинсвангер, Мелард Бос, Юджийн Минковски, Виктор Емил фон Гебсател, Роланд Кун, Дж. Карузо, Ф. Т. Бойтендайк, Дж. Бали и Виктор Франкъл, са били почти напълно неизвестни на американската психотерапевтична общност, докато през 1958 г. не излиза изключително авторитетната книга на Роло Мей "Битие", чието въвеждащо есе представя работата им в тази страна. Поразително е обаче, че днес, повече от двайсет години след публикуването на книгата на Мей, тези фигури не оказват особено влияние върху американската психотерапевтична практика.

Те не ни "говорят" повече от неизвестните лица на избледнелите фотографии в семейния албум. Това пренебрегване отчасти е резултат от езиковата бариера: с изключение на някои произведения на Бинсвангер, Бос и Франкъл тези философи рядко се превеждат. В по-голяма степен обаче то се дължи на трудната за разбиране природа на техните трудове: те са пропити от континенталната философска Weltanschauung, която е твърде далеч от американската прагматична традиция в терапията. Следователно континенталните екзистенциални анализатори продължават да са разпръснати и в по-голямата си част загубени братовчеди на подхода на екзистенциалната терапия, който възнамерявам да опиша.

Автор: Ървин Д. Ялом, из "Екзистенциална психотерапия". Откъсът от книгата е предоставен от издателство "Колобри".

"Екзистенциална психотерапия"

Книгата "Екзистенциална психотерапия" се занимава с четирите базисни притеснения: смърт, свобода, изолация и безсмислие. Конфронтирането на човека с всеки от тези факти на живота изгражда съдържанието на екзистенциалния динамичен конфликт. Залагайки на клиничния си опит, емпирични изследвания, философски идеи и примери от световната литература, Ялом написва тази мащабна и изчерпателна книга, която може да послужи като интелектуална опора на всички онези терапевти, осъзнали несъвместимостта на своя опит с ортодоксалните теории. Екзистенциалните източници на неистов страх са познати, защото не са запазени единствено за психично разстроените. Авторът многократно подчертава, че те са част от човешкото състояние: "Е, би попитал някой, възможно ли е теория за психопатологията да се основава на фактори, които се преживяват от всеки човек? Отговорът, разбира се, е, че всеки човек преживява стреса от човешкото състояние по силно индивидуализиран начин."

Ървин Д. Ялом

Роден във Вашингтон през 1931 г., Ървин Д. Ялом е почетен професор в Станфордския университет, спряган за един от родоначалниците на груповата психотерапия. Българската публика вече познава неговите проницателни книги "Все по-близо всеки ден", "Дарът на терапията", "Мама и смисълът на живота", смесващи експеримент и философски наблюдения. С годините Ялом успява да примири двете си големи страсти - литературата и психотерапията, и продължава да вярва, че за един психотерапевт най-важният инструмент е собствената му личност. По великолепния роман "Когато Ницше плака" е създадена американско-българска продукция с участието на Арманд Асанте, Бен Крос и Катрин Уиник.

Предстоящи събития

Мисъл на деня