цветно

Аз съм изкуство...

Снимка: Nika Akin / Pixabay.com

Тя разпери ръце и чашата излетя от хватката й, ударът в стената я разби на малки парченца, разнасяйки аромата на алкохол из малката стая.

- Не разбираш ли? - крещеше и плачеше – Не го избирам аз, не аз те избрах и не е решение, на което сам си господар. Не ти казваш в кого да се влюбиш, ако зависеше от мен, нямаше да си ти.

Виждаше болката в очите й, можеше да докосне мъката й. Тежкото и тръшване на стола, съчетано със заравянето на пръсти в косата и тъжната въздишка, крещяха колко безпомощна се чувства и бяха предизвестие на приближаващите сълзи.

- Боже, нямаше да си ти, щеше да е всеки друг, но не ти. Някой, който ме вижда, който ме иска. Но не е моят избор.

След тихия хлип между последното изречение, сълзите започнаха да падат от очите й. Наля си поредната чаша с ром, отпи и сложи тежко бутилката на плота, поглеждайки в очите му.

- Боли ме, че не мога да избера друг, че се чувствам така. Боли ме и да я гледам, боли ме от факта, че съществува. Боли и то това, че единственият ми избор е... - засмя се тъжно и разклати стъклената чаша пред лицето си.

Той седна на плота премествайки алкохола от обсега й.

– Не се безпокой - тя се изправи и отново взе чашата - Аз съм изкуство, саморазрушението ми е в кръвта.

Усмихна се и отпи от чашата си.

Мисъл на деня