цветно

Аз знам, че нищо не знам…

Снимка: pixabay.com

Ако възприемем живота като път, по който се учим на всяка крачка, идва един момент, в който си мислиш, че вече си научил толкова много, едва ли не всичко.

Ставаш по-самоуверен, дори си мислиш, че знаеш малко повече от другите, че трябва да им даваш съвети. Но все пак ти се случва нещо, сблъскваш се с нови ситуации или хора и осъзнаваш, че нищо не знаеш.

Въобразяваш си, че вървиш смело напред, а всъщност тъпчеш на едно място. Тогава виждаш живота си като демо версия на игра, защото ти все още си стоиш в клетката и не си разперил криле дори за обикновените ежедневни радости.

Със сигурност е нормално да ти се случва това - все пак казват, че човек се учи, докато е жив. Хубаво е да си дадеш сметка къде си и какво правиш с живота си, за да можеш да разбереш колко далеч си от това, което искаш. Изведнъж се замисляш с какви хора си се заобиколил и дали те ти дават това, от което имаш нужда. Наяве излизат някои скрити страхове и забравени мечти. Но въпреки всичко това, трябва да бъдем благодарни за тези сблъсъци.

Можеше никога да не разберем, че не живеем така, както сърцето ни желае, можеше никога да не видим колко прекрасен може да бъде животът, можеше никога да не се запознаем с толкова невероятни хора, които да докоснат душата ни и да променят живота ни.

Много често, когато животът ни носи изненада, той не го прави само за да ни стресира, но и за да ни сблъска със собствените ни страхове и по този начин да ни помогне да ги преодолеем, защото само по този начин можем да излезем от омагьосания кръг и действително да се запътим напред.

Понякога можем да сме благодарни дори за хората, които са ни разплаквали, за нещастието, с което сме се сблъсквали, за всичко и всички, които са нарушили вътрешния ни мир, защото точно с тяхна помощ ще успеем да се изстреляме нагоре. Все пак именно след бурята, природата се ражда – всичко, което й тежи, пада от раменете й, а да расте остава само най-доброто, най-чистото, най-въодушевеното, най-силното!

Cъбития

Мисъл на деня