Балът без маски
От Мария Бикова
Седях на прага на "Събконшъс" и не смеех да вляза. Пред очите ми един по един идваха гостите, сваляха маските си и пристъпваха навътре. Някои го правеха бързо, едва ли не в движение, очевидно бяха редовни посетители, а други се разделяха с тях след дълго колебание.
Ето, г-ца Дистанс слезе от автомобил с абаносово черни стъкла и без да се оглежда бавно се запъти към входа сякаш й беше все едно дали е тук или не. В нейно присъствие дори неодушевените предмети се чувстваха неудобно от излишното си присъствие – толкова самодостатъчна си беше тя.
Все пак ме удостои с хладно кимване, после бавно съблече сребристия си шлифер, метна го встрани към фейсконтрола и посегна към маската си. Дали ще го направи?
Тя пое дъх, сви устни и рязко свали своята дистанцираност. Задържа я за малко в ръце и с нежелание я пъхна в чантата си. Изпод хладната маска запремигаха по детски любопитни и възторжени очи, които затърсиха някого, нещо наоколо. Фейсконтролът я подкани и тя бързо се шмугна навътре.
Чу се шумен рев на мотор. Мъжкото момиче паркира наблизо, свали каската и разроши с ръце гривата си. Скришом се огледа в огледалото за обратно виждане и с два бързи щриха сложи малко гланц на устните си. За какво ли, като след малко той щеше да остане по фаса на цигарата й.
Направи няколко уверени крачки, спря се пред фейсконтрола и го помоли за огънче. После седна на тротоара и с наслада дръпна няколко пъти. Докато си изпуши цигарата проведе няколко разговора, които за пореден път ме оставиха с впечатление, че е Шеф на света, и то успешен.
Веднъж я бях питала как се справя с всичко това сама и няма ли кой да й помогне, на което тя се изсмя и ми заяви, че само слабичките молят за помощ. След което ме беше погледнала снизходително като някоя жалка безпомощна глезла.
- Здрасти, Малката – ми каза тя на влизане – поне не беше зла.
Тъкмо се бях наканила да влизам и аз, когато почти ме помете тълпа от нови посетители – г-н Контрол, г-н Кураж, г-н Немипука, които кръжаха около г-ца Файн и пригласяха на нейното престорено жизнерадостно хихикане. Откакто признах на света, че аз не съм Файн, тя спря да ми говори, та се учудих, че се е отзовала на поканата. Бас държа, че е заради безплатното пиене.
Ами май повечето пристигнаха. Крайно време беше да влизам и аз. Все пак бях собственикът на този клуб и не беше любезно да не се мерна поне за малко.
Заслизах надолу по полуосветените стълби и с лека боязън се вслушвах в нарастващия тътен отдолу – силен бас, дрънкане на шейкъри и падащи задръжки. Лъхна ме миризма на цветни парфюми, весело объркване, тръпнещо очакване и... аххххх! - пак бяха нарушили забраната за тютюнопушене!
Е, какво пък – и без това не си падаме по забраните. Което ме подсети за г-ца Фрий. Тя отново не се появи, но вярна на себе си, винаги се чувстваше свободна да не дойде.
Стъпих до края на бара и се загледах в шарените обитатели на клуба. Без своите брони, те бяха една много по-различна картинка.
Останала без маската си, г-ца Файн като лавина изливаше подробности за ревматизма си, оредяващата си коса и честото безсъние.
- Ах, мила, това е ужасно!– възкликваше на равни интервали от време съседката й по бар-стол, г-ца Състрадание, която, всъщност изобщо не слушаше, а бройкаше най-новия барман. Ми веднъж и тя да помисли за себе си!
Г-н Немипука беше необичайно замислен. Облегнат на бара той се взираше в топящите се кубчета лед в питието си, които му напомняха за скоростта на бъзро приближаващите се крайни срокове. Сключваше вежди и нервно потропваше с тока на обувката си. Нещо го измъчва?
А-ха... ясно. До него стоеше г-н Страхо Тпровал и злорадо му шепнеше нещо. Не се сдържах и пуснах едно ухо.
- Ми ако не стане, бе пич? Щото като нищо ще се издъниш, тогава к‘во правим, а? Има да се червиш от срам... Я по-добре сложи си маската, така никой няма да разбере каква ти е драмата...
Г-н Немипука посегна към задния си джоб, но аз го изпреварих и бързо му дръпнах маската. Немипука с ужас видя спасителната си броня в ръцете ми и като бързо прецени, че няма да му я върна, взе пиенето си и се премести на съседния бар, далече от всякакви страхове.
В този момент зад мен дочух толкова дълбока въздишка, че кристалните чаши над бара иззвъняха от съчувствие. Обърнах се и видях Мъжкото момиче. Тя седеше срещу един мил и доста привлекателен външен посетител (отметнах си да му дам клубна карта) и с - оооо! - влажни очи го питаше:
- Добре де, толкова ли е лошо пък някой малко да се погрижи за мен? Ей така някой да ми сготви, да ми разтрие стъпалата... Или просто да ми държи ръката и да ме изслушва от време на време...
Мъжът хвана дланта й в шепите си и с нежен поглед я увери, че той би го правил с удоволствие. И то неведнъж.
- Да, бе! И после да я изоставиш. Или да й изневериш, или да се окажеш гей! Или пък да да вземеш да караш пил и да се треснеш в някое дърво! Знаем ги тия! – точно зад рамото ми се беше материализирал Страхът от Обвързване. – Хайде, бейби, дай да ти сипем още едно пиене. Не го слушай тоя. Сама си си най-добре.
Ясно...
Продължих нататък, минавайки покрай Мис Дистанс, която сега седеше сред компания веселяци и разказваше мръсни вицове, като избухваше в цвилене още преди да е стигнала до края им.
На следващото широко и удобно сепаре се беше разположила г-ца Толеранс. Приседнах до нея, но тя веднага ме ритна по кокалчето.
- Ако обичаш! Навлизаш в личното ми пространство!
И това от жената, която никога нищо не отказваше и винаги мило поставяше себе си след другите.
- Недей така, мила, кой ще те харесва такава! Стани пак добричка и отстъпи мястото на дамата. Като гледам, възстаричка е. – това, както се досещате, беше поредният Страх, който пъхаше маската на толерантността в ръцете на обърканото същество до мен.
Идваше ми да му фрасна един на този манипулатор (старичка съм била!). Но нали сме елитен клуб. Не върви да бъда изведена от собствената си охрана.
- Кой пък е казал, че искам да ме харесват! – тросна се Толеранс.
- Аз! – чу се глас изпод пода.
Няколко дъски от него се повдигнаха и от подземието, което, кълна се, не знаех, че имам, с перфектно подбран клубен стайлинг изпълзя една...
- Потребност, приятно ми е! – ефирното създание се усмихна на всички и поясни - Аз, специално, съм от страната на Егото. "Харесай Ме" ми казват. Доста сме тук долу, дори има някои от праисторически времена, ама... никой не се сеща за нас. – укорителен поглед към мен - Та реших малко да се поразходя...
Харесай Ме се огледа наоколо, нагласи една изкуствена блестяща бенка в ъгъла на дясното си око – като поантата на впечатляващата й външност – и продължи:
- Ама то в днешно време една потребност не може и носа си да покаже навън, без да й се лепне някой страх. Като гледам и тука не е безопасно. Но защо ги допускаш въобще?
Въпросът беше, естествено, отправен към мен. Какво да й кажа – те неканени си идват, водят си и приятели даже...
- Ама, как! Та ние ви пазим! - разбунтуваха се страховете - Ако не сме ние, един господ знае какво лошо може да ви се случи. Особено в днешно време!
Обаче никой не ги слушаше. От подземието изскачаха потребност след потребност, кои познати, кои чудновати и след толкова години мълчание, веднъж намерили публика, нищо не можеше да им затвори устите. Е, освен когато спираха да си пийнат.
Обгрижвай Ме буквално рецитираше списък с желания, Чуй Ме бълваше преглъщани с годините възражения, обиди и срамни тайни, а Приеми Ме твърдеше, че именно тя е задействала създаването на социалните мрежи.
- Ами така е, какво! Едно време трябваше да бъда част от племето, за да не умра от глад. Сега – за да не умра от скука или самота.
Взе да ми идва в повече и ми се прииска да избягам. Бръкнах в ръкава с извиненията – ранното ставане по работа винаги работеше. Извадих телефона си да си поръчам такси, но после се сетих, че това го прави г-ца Дисцип Лина. Огледах се за нея, но я видях да си говори с Играе Ми Се. Тя улови погледа ми и като тийнейджърка с вечерен час ми отправи едно безмълвно: "Хайде още малко, де..."
Е, добре. Поръчах си сода с лимон, но вместо това получих уиски с лед, лично поднесено ми от г-н Трезве.
- Хайде, моля ти се. Не сме на сладкарница!
След което започна да раздрусва шейкър за шотове в такт с музиката, качен върху бара.
-Охо...! Ма тук било доста интересно! Добре, че наминах.
Г-ца Фрий. Колкото й за освободена да се смята, винаги се връща. Ето и сега. Понечих да й го натякна, но тя видя потребността Обичай Ме и се хвърли в прегръдките й. Зад нея на пода остана маската й. Вдигнах я и я прибрах за всеки случай.
После пуснах две ледчета в чашата си, хвърлих си телефона в ледиерата и се смесих със себе си.
