цветно

Българският език е божествен

Светите братя Кирил и Методий. Снимка: pixabay.com/intererra

България е Училището на Духа, в него се изучава Истината за Бога, нейното Признаване и Приемане.

Българският език е божествен. Език на осъзнаването, който съдържа и смисъла, и формата на Божественото присъствие.

Христовият Дух работи като Живо слово, а ние сме живото слово.

11 май - Денят за почит на светите братя Кирил и Методий, и 24 май - Денят на българската просвета, култура и на славянската писменост, са най-знаковите дати, свързани с българския дух, със Словото и неговите писмени одежди – азбуката.

Разсъждавайки за тях, е добре да си припомним заключенията на много наши и чужди мъдреци, които са смятали, че светът и хората ще станат по-добри, ако успеят да повярват всецяло в много по-истинската от физическата – в духовната реалност. Ако успеят да преоткрият живота на Духа в себе си, който е много по-висш от този на разума и започнат да изпитват духовно съживление, да си възвърнат своята духовна същност, да преодолеят духовното си отчаяние и безразличие. 

Но какво представлява тази наша загадъчна същина, пък е хубаво да се вслушаме в обяснението на духовната учителка Риния. Тя го е направила по възможно най-лесния за разбиране начин. Според нея, Бог е Истината, Светлината е Неговата сянка, а ние сме нейното отражение. Но това не означава, че не можем да превърнем отражението в реално проявление, защото сме сътворени по образ и подобие на изначалния Творец и притежаваме всички основни качества на този Източник, породил всичко.

И точно сега идва това време за алхимична трансформация, да се включим в този Велик план с основна свързваща сила Любовта. А това става най-вече чрез осъзнаването на Словото и познаването на Живота, такъв, какъвто е. С цялата му простота и естественост, с признаването-приемане, наречено просветление на Духа, което се постига само в равновесието на полюсите и чрез състоянието, в което едната страна вече знае, че е като другата.

Също и със знанието, че всичко е добро такова, каквото е. Че всеки, който диша, е духовен и за него Бог като Слово е истинският "хляб". Че всяко същество го носи в себе си, предимно като опитност, приложност, за да се учи цял живот. Да стигне до вътрешната мяра на осъзнаването, която движи естествеността на Божественото проявление и която е отвъд параваните на думите, на иконите, символите, ученията и учителите.

Библията също разглежда Словото Божие като истинския жив хляб на живота. И само тази храна носи истинската пълнота, водеща към съвършенство. В тази връзка, най-мистичните енергийни преосъществявания са постигани в християнството чрез т.н. Божия вечеря – изяждането на хляба – символ на Христовото тяло и изпиването на виното – олицетворяващо Христовата кръв. Това е т.н. Причастие, което те причислява към Божиите сили и тайни, свързвана с идването на Божия син – Христос и с отношенията, породени в съзнанието на Неговите творения.

Словото е самият Живот и всички ние сме негови форми. На онова, "разпънатото" Слово на Кръста, за да може то да се излее в нас и да възкръсва за нов живот. Затова като смисъл то е истинският Граал. Но е много важно как ще го използваме, защото Словото като живот се твори чрез светлината на равновесието между мисъл и разбиране, между отношение и поведение.

С осъзнаването, че неговата естественост движи всичко, че Христовият Дух работи като Живо слово, което ражда света и живота. Но диханието на Словото, което е навсякъде, в нас, около и чрез нас, се проявява, оживява, не с говорене, а с живеене, тъй като говори само това, което иска да стане, а случилото се мълчи. Затова моженето на живеенето се събужда с признаването, приемането на всичко, което е. Точно оттам започва пътят на познаването, на разширяването на съзнанието, а с осъзнаването на Смисъла като Слово се стига и до Всеприсъствието.

В това Живеене чрез Словото всеки постига толкова, колкото е приел и колкото е отдал. И толкова, колкото повече се вглежда във вътрешната природа на нещата, в знанието не като думи, а като отношение. Словото е и поведението на Божествения свят, а нашите думи, мисли, образи, са нашето отношение към този велик творчески инструмент.

И колкото повече го свързваме с простотата, наречена синтез и познаване същността на живота, толкова повече го изживяваме с радост и удовлетворение. Това отношение не е свързано с нито едно от ученията, нито с някаква религия, а със самия живот.

То не отрича нищо от онова, което е постигнато чрез ума, но подпомага процеса на равновесие между дух и материя, между осъзнаване, разбиране и развитие на интуицията. Този процес се ръководи от работата на Духа, а осъзнаването му означава приложение на даденото, утвърждаване на предзададения смисъл на живота, такъв какъвто е, а не какъвто ни изглежда или искаме да бъде.

Тази работа на Духа е особено изявена в България, поради нейните специфични дадености и условия и не е само за българите, понеже никое достояние не е нечия друга собственост, освен на Небето. И всичко е дадено на всички, без да има някакви привилегии, преференции, защото всички хора са любими деца на Бога, но те проявяват еднаквите дарове, според това, до което са достигнали и каквито са израснали в различните условия и обстоятелства.

Това означава, че всички могат да се "хранят" с т. н. Жива "вода" на Духа, да не чувстват глад, да се хранят с всичко, без да им пречи, ако са освободени от привързаност. И ако успеят да усетят, да осмислят състоянието, изразяващо присъствието на Божествения свят, което носят. Но тъй като то е още доста непонятно за хората, това сложно познание се дават по начина, по който те са устроени и главно с вибрацията на Божието слово, достигнало с помощта на някои духовни помагачи, като Риния.

А това разпознато и предадено на другите състояние, умножава словесните небесни дарове, които са дадени най-вече чрез връзката между двете ни български азбуки - глаголицата и кирилицата. Редуцираната ни до 30 знака сегашна азбука изразява знака Ом - пътят на Божественото присъствие.

Глаголицата пък изразява коленете на Израилевия род, които са 42, колкото са и буквите в нея. Връзката между двете ни азбуки дава също и смисъла на кръстния знак - начинът, по който са сътворени чрез Слово цялата природа, човека и измеренията. Това показва, че българският език е божествен, но това не е свързано с хората в България, а с т.н. смисъл на Бога Ра още от Древен Египет, ето защо българите са наричани бога-ри - децата на Бога Ра.

А езикът им е смятан за език на осъзнаването, на Слънцето, на душата. Не е свързан с физическото слънце, но може да отвори това, което е зад него. Българският език съдържа и смисъла, и формата, на Божественото присъствие, т. е. всички ония неща, които носят еднакъв смисъл във всички езици, а в българския език и като форма, и като смисъл, са едно и също нещо. Докато в останалите езици, които са разделени след Вавилон, формите са разделени от Духа.

Затова на българите им предстои да си припомнят и да се върнат към изконния си майчин език, изразяващ начина, по който всички хора са устроени. И когато това осъзнаване се слее със същността на човешкото живеене, тогава ще настъпи онзи мир, който съществува и сега, но хората все още не познават, поне докато съзнанието им не се отвори за него. Тогава ще бъдат в друго измерение, ще имат и различно отношение към всеки и всичко.

За това ще съдействат и зачестилите днес противоречия, конфликти, катаклизми, наводнения, случващи се, за да разберат хората, че ги е предизвикало задръстеното им съзнание, че дадената и проникнала в света духовна енергия се връща и създава формите, според това как са я приели. Т.е. Божественият свят ни връща енергията обратно такава, каквато сме я изпратили към Него.

Но засега човекът още не може да направи нещо, до което не е стигнал, но поне може да бъде естествен и да приема другите по начина, по който те са устроени. Въпреки че за имащия много знания човек, е много болезнено да му се каже, че останалите са като него, защото истинското знание е свързано с разбирането. Когато разбираш нещо, ти знаеш какво знае другият.

Божественият свят ни изразява такива, каквито сме чрез Духа на Живото Слово, което е Смисъл, Път и Завет, и то по възможно най-добрия и полезен за нас начин. В зависимост от това, доколко Той преминава през нас безпрепятствено в съответните условия, се проявява и различно в нашето състояние, което пък се изразява чрез нашето поведение.

Затова, за да живее в нас този Жив Живот, тази Божествена Мъдрост, която е дадена на всички по еднакъв начин, трябва грижливо, отговорно и съзнателно да се отглежда в нашето поведение, като си свършим съвестно работата, която е свързана с нас и с нашето обкръжение, защото именно тя изразява нашата духовна същност.

Всичко, което имаме, е Божественият живот, който трябва да осъзнаем, че е навсякъде и във всичко. Че това, от което имаме потребност, ни е дадено и когато го разберем, то започва да живее и да работи в нас. А когато развием духовно зрение, ще започнем и да виждаме във всички проявления само Божествения свят.

Но твърде често ние не само не помагаме на Живота да тече в нас, но му и пречим, като симулираме, че работим, или само се упражняваме в духовност. Излиза, че всичките теории, философии са били само загубено време, че те само са изразявали какво не сме свършили и какво сме "подквасвали" с "маята" на Духа, без това да ни е работата. А, всъщност, "маята" на Духа се надига, когато нещата се остават без мая. Затова хлябовете за причастие са безквасни. За да може Бог да ни "подкваси".

Ние обаче продължаваме да "квасим" и да позволяваме да ни "подквасват" с това, че сме болни, че трябва да се оставим да ни "лекуват" не по-здравите от нас с разни молитви, медитации, практики, поучения и лекарства. Докато молитвата и лекарството е самият Живот. И когато го очистим от излишната сложност, от многото обяснения, които го обезличават, и от облечените само в теории истини, ние започваме да го разбираме, като не му пречим да се изявява чрез нас и чрез нашето състояние и поведение.

Но тъкмо защото това е много просто и лесно, ни изглежда и най-трудно приложимо, поради това, че смисълът е в самия смисъл на живота и в нашето осъзнато отношение към него. Но в момента, в който разберем, че всичко идва от Божествения свят, веднага ще се почувстваме добре, ще знаем, че то е възможно най-доброто и закономерното и не се налага да го описваме, категоризираме, интерпретираме, защото така се отдалечаваме от неговите цели.

Божието Слово е Божията Слава. И за да го разбираш, първо е трябвало много да го слушаш и да приемеш всичко в него, казва Риния. Равнозначно е и на Любовта - истинското знание. Но като щастливо съществуване в нея, а не като представа или претенция. И то не се нуждае от защита, защото е вечно, само формата на изказа се променя. Чрез Любовта Словото има за цел да освободи душата от всичко лъжливо и преходно и да я изпълни с виделината и веселието на живото сърце.

До големите тайни, в това число и до тази за Словото, се стига единствено чрез Любовта, защото Духът, който я проявява, дава плът, а плътта – дух. Точно това взаимно проникновение спасява човека от самия него. Точно поради това, често боли от красотата в това разкритие, но и често се случва един отказ да се излекуваш от нея.

Понеже "наказанието" в тези любовни пространства е с прошка. Но засега сме стигнали само до техния праг, затова вътре в душите ни е студено. А те могат да се стоплят само от общуването с Духа. С мислите, следващи пътя на Сърцето - Светилникът, който все още чака да бъде запален със силата на пълното и безусловно Приемане.

Нищо от изреченото и изписаното слово не се губи, не изчезва. Дори и когато четящите го са малцина. То е много повече от това, което ни изглежда или си представяме. Макар и да е само под формата на думи, идеи, звуци, мисли, то пак си остава едно "поведение" на духовното битие, което е същността, "канавата" на материалното.

Но то винаги е имало двоусто, двузначно проявление, още нашите прадеди - траките са го оприличавали с двуострия тракийски меч ромфея, който излиза от Божията уста за изобличение или благословение. Тази му характерност е дадена и на хората, за да имат свободата да избират какво да възпроизведат с него. Да могат сами да решат дали да живеят с неговата съзидателност или с неговата опустошаваща сила.

Като върховно творение на абсолютния Творец, човекът е надарен също да твори своя живот, да придава полюсност на неутралната енергия, на мига, в който няма смърт, грях, вина, наказание, защото той е начало без край и край без начало. И сам да решава, според степента на съзнанието му, дали да се ограничава и разболява или да се придвижва по-ускорено към съвършенство.

Сам да избира как да изплати безсмъртната си душа – смазан от разхищения, тревоги, съмнения, планове, сметки, страхове, гняв, страх, омраза или екзалтиран от вяра, смях, радост, приемане, разбиране, отдаденост и съпричастие към Целостта. Но и в двата случая всичко пак ще води към Истината, към Свободата, защото "Любовта изгрява в безлюбието, а Мъдростта в глупостта."

Затова има два полукръга в Кръга на Живота, две мозъчни полукълба, 2 посоки на енергийно въртене, за да има вечно движение. А то се стимулира от правото на грешки, на противоречия, страдания. Затова е толкова важно правото на избор, на самостоятелно отработване, а така и на по-голямо удовлетворение от постигнатото.

Затова в правото е скрита правдата. Всеки е дошъл с архетипа на правдата, но го запазва впоследствие, ако дава правото на загубилия го отново да го заслужи.

Само Божественият свят е завършен. Но Той се проявява в земния чрез Словото, което обединява двата свята, прави Единосъщието вътре в нас. Много често, обаче, сливането чрез Слово на духовното и материалното има характер на взривни реакции, но и те се допускат за добро, за създаване на равновесие, за изравняване на потенциалите. И да може дълго разделяното отново да се обедини чрез вечния поток на Словото-Енергия.

Предстоящи събития

Мисъл на деня