цветно

Българският манастир „Свети Никола“ в Сърбия

Всяка година за 15 август, когато се чества църковният празник „Успение на света Богородица“, имаме семейна традиция да уважим по достойнство светата Дева, майка Божия с посещение в манастир.

Родината ни е богата на православни свети места и винаги избираме различен манастир от този, който сме посетили предната година. Семейният съвет реши този път да направим нещо по-различно, направо международно.

Качихме се на колата и хванахме посока граничен пункт Калотина. Искахме да стигнем до Суково, Република Сърбия. Идеята ни беше да идем на едно манастирче, намиращо се по пътя между Суковския и Погановския манастири. Казва се „Свети Никола“.

Границата минахме мудно, с чакане, заради колоните от турски гастарбайтери, връщащи се от отпуската си в Турция по европейските си работни места. Толкова бяха много около нас, че имах чувството, сякаш съм на граничен пункт Капитан Андреево, а не на Калотина. Нейсе минахме най-накрая и сме вече на сръбска земя.

След някакви си 20-тина километра, по посока град Пирот стигаме разклона за село Суково. После е лесно, подминахме селото, Суковския манастир и по протежението на пътя, който следва течението на река Ерма се появява табелка с надпис „Св. Никола“ манастир.

Следи се лявата страна по посоката на движение и няма как да се сбърка. Едно малко каменно мостче ни прекарва през реката и влязохме в махаличка от 5-6 къщи. Пътят в началото е селски, но след завоя при последната къща става труден, дори непоносим. Иска се сила на волята, добри шофьорски умения и много голямо желание да видиш манастира, защото след всеки следващ завой става още по-трудно да се придвижваш напред. Джип си трябва за това офроуд трасе, не обикновена кола.

Но кой да знае, че на такива изпитания ще сме подложени. Теренът е труден, дори опасен, планински. От ляво урва, отдясно остри скали. Под колата - изровени коловози, над нас се вижда малко парче синьо небе. И да искаш да се върнеш, няма как да стане, пътят е толкова тесен, че не позволява да направиш обратна маневра.

Караш само напред, това е изборът. Никой не ни е карал насила да идваме, сами сме го решили. Почваме да се питаме: къде отиваме? Все пак сме в чужда държава и ни обзема леко напрежение. След 20 минутно каране като за планинско рали, но без психическа и техническа подготовка, съзираме отдалече покривите на манастирските постройки. Няма табелка с името му отпред, но явно Господ Бог ни е водил по пътя правилно и стигнахте там, за където се бяхме отправили. Отдъхваме си.

Божият молитвен храм все още не се вижда, но след като навлязохме навътре по пътеката, той се показа. На 200 метра от първата сграда стоеше стара църква, която имаше силно излъчване, още от пръв поглед. Колкото по-близко стигах до нея, толкова тя ме привличаше повече и повече. Наоколо нямаше жива душа, ни монах, ни манастирско куче, ни друга манастирска твар. Пусто, но не самотно.

Слънцето беше стигнало средата на пътя си за деня и огряваше покрива на църковната постройка и тя сякаш светеше от неговите лъчи. По старите й зидове личаха скорошни поправки с нов хоросан. Поляната около нея бе неокосена и осеяна с огнища за курбани. По всичко личеше, че тука кипи църковен живот, но днес липсваха всички.

Сръбската православна църква празнува „Успение Богородично“ на 28 август и затова тук нищо не се случваше. Тази разлика в честването на православните празници (ние сме по Грегорианския календар, приет за официален от църквата ни през 1916 г.) ме накара да почета Светата Майка на място, където е спокойно, ненаселено с поклонници и да усетя мислите си, когато й се моля за доброто на семейството си, за родината и приятелите.

Стигнах старата църква и видях портата й, с височина под метър затворена. Сърцето ми силно започна да бие от вълнение. Обичам да отварям затворените врати на църквите, които посещавам. Да превъртам ключа в старите им брави или да махам овехтелите катинари. Да бутам скърцащите дървени двери навътре, светлината отвън да осветява иконите и да поемам с гърдите си застоялия въздух, който е като божествено дихание. Усещането е като че ли ти предстои да срещнеш нещо силно и велико. Сътворителят.

Всеки път това чувство е едно и също и ме прави повече богоугоден човек.

Отворих закачения стар катинар с лекота, натиснах старовремската брава и понечих да отворя ниската порта. В мига, в който се наведох и преминах прага на старата църква, сякаш като във филм в мене отекнаха кадри от отминало време. Ниската порта е направена така, не защото богомолците са били по-дребни, а защото навремето, преди няколко века, когато по тези земи са властвали турските нашественици, православните не са имали друг избор.

Било им е наложено да се съобразяват с друговерските нрави и обичаи и за да запазят вярата си, те са били принудени да строят светите си храмове в непристъпни места като това, високо в планината и далеч от очите на хората, с по-малки размери. Но душите им са били широки, а помислите чисти и практични. Богоугодни.

Влязох в църквичката и ахнах. Стенописите, макар и повредени си седяха и напомняха за миналото на старата постройка. Ликовете на познатите иконите благославяха всеки посетител, който влезеше в обителта. Над вратата отвътре имаше надпис на кирилица. Отвън, точно над портичката, повелителят на църквата, свети Никола в обкръжението на ангели и светци, даваше силата си на всеки, който пристъпваше прага й .

Поклоних му се, поклоних се и на светата Дева, както и на другите християнски светци. Усетих древна сила, която покори мислите ми. Чувствах се препълнена с нещо добро и светло. Уникално. Не ми се излизаше от църквичката, чувствах покоя на времето да витае около мене.

Историята на годините, животът на отминалите поколения, правотата на вярата, силата на преливането от старо в ново, мъдростта на светиите, всичко това се завъртя около мене и ме направи лека и въздушна. Навън слънцето все така светеше жарко и огряваше светото място.

Близо до църквичката има стари гробове, с каменни кръстове, един от които с дата 1830 г. За съжаление до края на визитата ни в манастира не се появи нито един божи служител и аз не можах да науча повече за това уникално място. По-късно разбрах, че това е стар български православен манастир, смята се, че стенописите по църквичката са дело на софийския зограф Св. Пимен Зографски и неговите ученици, работили в края на  XVI и началото на XVII век там. Сега манастирът е част от Нишката епархия на Сръбската православна църква.

В другия край на пътеката, сред манастирските постройки видях нова църква и веднага се запътих към нея. И тя беше със затворена врата, масивна, нова, със скъпа ключалка. Висока. Отворих я с лекота и попаднах в съвременна църковна обстановка, такава, каквато сме свикнали да виждаме днес.

Помолих се отново на светците и излязох навън още по-одухотворена. Божията майка заслужаваше моето стократно преклонение и уважение и аз й го отдадох. До новата църква съзрях стара постройка, наподобяваща камбанария от керпич, която сякаш ме повика да я покоря. На мига се качих по паянтовата й стълба нагоре и стихнах до платформа с под от глина, варосани керпичени стени и покрив.

Тук висяха църковните камбаните, които сигурно огласяха сутрешните и вечерни молитви на монасите. Съжалих, че само си представях как бият. Колкото й да съм смела иначе, не посмях да дръпна въжетата, макар много да ми се искаше. Писано ми е било друг път пак да стъпча манастирската трева на „Свети Никола“, за да чуя камбанния му звън.

От върха на камбанарията се откри пред погледа ми неповторима гледка към околността. Височините, които обграждат манастира, привлякоха с наситения си зелен цвят магнетично очите ми. Видях като на длан строгите планински хребети, дърветата, небето, лятната природа, която излъчваше спокойствие и вечност и долчинката със старата църква – част от безкрайността. Не ми се слизаше от там, но не можех да стоя цяла вечност и да съзерцавам онемяла тази приказка.

Път на обратно ни чакаше. Същият изпитателен и с трудни завои, с плашещи градската ми психика реалности. А и стълбата надолу също бе доста страшна и се изискваше от мене умно да премеря стъпки, да се прихвана по издадените греди, за да сляза безопасно на поляната отпред.

Не си взех светена вода от манастира. И честно казано, не се сетих за нея, защото ума ми бе осветен от чудатостта на това място.

Слизането към цивилизацията бе също толкова трудно, колкото и качването. Слава Богу, успяме да видим оградите на последни къщи на малката махаличка и най-важното стигнахме ги безаварийно. Ходенето до манастирчето „Свети Никола“ е изпитание на духа, но си струва. Стократно.

Господ ни водеше и ние се движехме след него, както казват старите хора. Това, което видяхме, усетихме и сега споделям с вас няма аналог. Трябва сами да чуете тишината на времето, да докоснете старите църковни зидове, да се поклоните на починалите преди векове божи служители, да си измиете ръцете и лицето с манастирската вода, да се прекръстите пред светците и те да ви благословят за здраве и живот.

Да се страхувате по пътя и да въздъхнете с облекчение, когато той свърши и вече сте на сигурно място. Да се пазите от клоните, които удрят колата и искат да влязат при вас през прозорците, да дишате учестено и да не знаете къде отивате! Но когато се връщате, душата ви да е извисена, препълнена с православни мотиви и желание пак да минете през тази Голгота. За собственото си спасение от лошите страни, от фалшивата лъскавост и суетата, от примамките, от порока, от трудностите на времето в което живеем.

Пътят до София на връщане пак е през граничния пункт Калотина, на който като дебели змии се виеха опашките от чакащи отново турски коли. Прашни и изнервени, идващи този път от Европа, пътували дни наред, за да се приберат по родните си места.

Горките гастарбайтери, бързаха да покажат на роднините си в Анадола модерните си и скъпи коли, новия си европейски живот, високия си стандарт. Но не са се разделили нито за миг с отколешните си привички и нрави, които веднага ги класифицират с етикет - Ориента.

Със сядането по земята, когато се хранят, с босите и не дотам чисти крака, със забрадките на младите момичета, с вторачените, изпитателни мъжки погледи, с натъпканите до пръсване коли с хора и багаж, с наглото каране, без спазване на правилата за движение, с бибиткането, с арогантността. Нрави, които животът в Европа не бе омекотил, въпреки еврото по джобовете им.

Помислих си, че именно заради тези особености, портичката на старата църквичка бе направена някога да е висока само 80 сантиметра и трябваше да се провирам през нея, за да се помоля на светците си. Е проврях се, направих го, така както се бяха провирали поколения православни преди нас.

Имаше някаква ирония в това да срещна турски коли на излизане и влизане у нас. Не ми се иска да правя някаква аналогия, нито исторически преглед, но обстоятелствата го направиха. Без коментари, нали...

За Суковския манастир „Успение Богородично“, който сега е част от Нишката епархия на Сръбската православна църква се знае, че някога е бил стар български православен манастир в Западните български покрайнини.

Тук се продава чудна течност, лечебна ракия, сътворена с 26 билки. Легендата за нея, разказана ми от сръбския монах Йован е, че ако пиеш по една малка чашка от 25 грама, 3 пъти всекидневно, забравяш за всички болежки. Аз съм почитател на тази лечебна течност и я препоръчвам горещо. Лекува и как!

Снимки: Личен архив на автора.

Манастирът „Свети Никола“, Източна Сърбия е стар български православен манастир. Сега е част от Нишката епархия на Сръбската православна църква
Cъбития

Мисъл на деня