цветно

Благун и Пърнар (разказ)

Снимка: Nietjuh / Pixabay.com

В една далечна страна, на една голяма поляна, точно в самия й край, се издигаше висок и строен дъб. Казваше се Благун. Той се извиваше на около 20 метра височина, имаше могъщи клони, които се разперваха на всички страни, сякаш хиляди криле.

Когато духаше вятър, Благун мяташе с всички сили клоните си и аха да полети. Лято, позеленяваше от множеството листа с форма на рибена кост, а зиме, се обличаше в бели снежинки.

До него, долу ниско, на нямаше и 10 метра, се издигаше единственото дърво-храст, познато по тези земи. Наричаха го Пърнар. За разлика от другите, той притежаваше вечнозелени листа, които не си отиваха с лятото.

Те имаха ситни бодли по краищата и приличаха на малки таралежчета. Пърнар се различаваше много от всички наоколо, единствено жълъдчетата, които раждаше, бяха белег за неговото родство с останалите.

Пърнар и Благун растяха заедно. Докато останалите дървета бяха пръснати наоколо, те двамата се намираха близо един до друг. От малки жълъди, двамата едновременно се издигаха към небето. Всеки ден, с първите слънчеви лъчи, започваше тяхната игра.

Криеница с птиците, гоненица с вятъра. Бяха нетърпеливи да опознаят света и да пораснат достатъчно, за да погледнат отвъд тяхната поляна. Там, от другата страна, било необятната шир, за която само бяха слушали от птиците и останалите дървета.

Разбираха колко са се издължили по хоризонта. Вече бяха стигнали завидните 10 метра и скоро дори щяха да могат да се докоснат с клони. Тогава всичко се промени.
Достигайки 10 метра, Пърнар спря да расте, а Благун продължи да се извива към небето.

Отначало разликата беше съвсем малко, почети незабележима. Но от година на година, Благун се извиваше все по-нагоре, оставяйки Пърнар все по-надолу. Благун си намери нови приятели, които свиваха гнездо във високите му и големи клони. Пърнар, от своя страна, започна да дружи с гризачите.

Благун виждаше далече, отвъд поляната, а Пърнар никога не успя да надзърне. За това дървото-храст се затвори в себе си и се отдръпна от стария си другар. Когато Благун му подаде клон, за да се докоснат за първи път, Пърнар му обърна гръб.

От този ден двамата спряха да си общуват. Пърнар завиждаше на високия Благун, а Благун на вечнозеления Пърнар. Когато слънцето изгряваше, двамата се топлеха еднакво до обяд, но дойдеше ли следобед, Благун хвърляше студеното си безразличие върху Пърнар и той потъваше в неговата сянка.

Настъпеше ли зима, Пърнар започваше да се ежи със зелените си листа, докато Благун се сбогуваше със своите. За това никой не можеше да повярва, че тези двамата са били някога най-добри приятели.

Един ден пристигнаха причудливи създания. Поляната и нейните обитатели никога не бяха виждали подобни същества. От стъблото им стърчаха два дълги пръта, с които се движеха, а от страни, се подаваха два клона. Птиците им обясниха, че това са хора.

Опасни твари. Те започнаха да мерят и оглеждат всяко едно дърво. Обикаляха ги с дебели въжета, записваха в големи книги и накрая слагаха, с червена боя, по един кръст на стъблата. Стигнаха и до Благун, и него отбелязаха, но когато застанаха пред Пърнар, се спряха.

Зашушукаха си, заоглеждаха го от всички страни. Пипаха му листата, галеха му стеблото. Чуваха се думи като "рядък" и "защитен". Поседяха, поснимаха и си тръгнаха. На другия ден, донесоха една табелка, на която пишеше: "Защитен вид."

Пътнар започна да се перчи, че е нещо повече от останалите, които наричаше "червенокръстови". Скоро след тези събития, поляната отново беше посетена от хората. Този път, те носеха със себе си един железен прът, с който започнаха да удрят по стъблата на дърветата, там, където бяха отбелязали червения кръст.

Удряха, докато дървото не падаше, посечено на земята. Настана паника на поляната, обитателите се уплашиха, птиците полетяха нависоко в небето, а гризачите се свиха надълбоко в земята. Дърветата започнаха да мятат клоните си бясно, мъчейки се да избягат, но напразно.

Едно след друго, те падаха като посечени сърца. Стигнаха до Пърнар, но го подминаха и се насочиха директно към Благун. Пърнар за първи път, от много време, погледна нагоре, към своя стар другар, който мяташе отчаяно клони, надявайки се да се отскубне от земята и да отлети в небесата.

Пърнар си представи съдбата, която му предстоеше. Желязната пръчка, удар след удар, и как се строполява на замята. Тогава замята и той клони, двамата приветстваха вятъра, предизвикаха виелица. Хората се пазиха с ръце и отстъпиха крачки назад.

Изведнъж вихрушката утихна, хората откриха лицата си и ахнаха. Малкият Пърнар и високият Благун бяха обвили здраво клони един в друг. Днес двамата стърчат самотни на поляната, но все така прегърнати, а пред тях стои табела, на която пише:

"Пърнар и Благун, семейство Букови, защитени видове."

Автор: Александра Емануилова Генадиева, участник в Творческа Академия "Заешка дупка"

Cъбития

Мисъл на деня