цветно

Борбата ни да оцелеем

Спомени, истории, тайни шепоти, следи, белези, може би най-вече болка. На цената на какво? На това, което някога сме имали и изгубили. Но защо трябва да страдаме за нещо, което вече е минало?

Наистина е удивително колко бързо се върти светът. В един момент имаме всичко, в следващия сме на дъното. Питаме се какво се е случило, за да изгубим всяка секунда, всеки миг, който сме живяли? Дали животът така си тече или някой някъде е решил да сме нещастни, но идва момент, в който ни се налага да правим нещо, което никога не сме правили: да се измъкнем от пропастта и да започнем наново да вървим пътя си.

А понякога сме толкова свикнали с тъмнината, че ни се вижда невъзможно да се докоснем пак до слънчевите лъчи, колкото и да ни се иска. Точно в този момент трябва да докажем пред света, пред нас самите, че никой и нищо не може да заличи усмивката ни. Трябва да се изправим и да тръгнем с гордо вдигната глава, но сякаш огромен товар лежи на плещите ни.

Този товар често се оказва може би невъзможен за освобождаване. Това са главно спомените. Всеки човек сам за себе си представлява съвкупност от спомени. Ако нямаме спомени, нямаше да знаем нищо за себе си и щяхме да сме напълно неподготвени за онова, което предстои.

Понякога обаче да знаеш прекалено много за себе си може да ти изиграе лоша шега. Започваме да се страхуваме за бъдещето, опирайки се на миналото. Страдали сме, боляло ни е и затова мислим, че вечно ще бъде така. Разбираемо е, но е погрешно. Това, че сме били повалени и разбити преди, не значи, че никога не можем да се построим отново. Това е борбата, която трябва да водим до края. Нарича се Живот.

Всички имаме своя борба. Вижда се в очите ни, чува се в гласа ни, усеща се по характера. Борим се срещу какво ли не – раздяла, загуба, провал в каквато и да било форма. Но всичко е свързано с миналото ни. Борбата ни представлява опит да преживеем това наше минало и да продължим напред. Всички сме борци, всички сме герои, защото сме тук и все още се държим. И така трябва да бъде. Животът, настоящето, моментът, който изживяваме в момента, е прекалено кратък, та това е просто премигване.

Ще го губим ли наистина, за да се тръшкаме за вече извървяния път? Не, разбира се. На кого му пука вече какво е било, нали в момента не е? Миналото е приключило, поради една или друга причина сме позволили да се случи точно така. Единственото, което можем да направим, е да спрем да мислим за него, защото всеки път, когато си спомним, значи припокриваме миналото с настоящето. Защо го правим, като искаме да се измъкнем от него? Защо когато искаме да продължим, всъщност се връщаме назад?

Може би защото не го искаме напълно. Нека си признаем: колкото и да сме страдали тогава, когато животът ни е удрял в земята, имали сме поне една причина да му позволим да ни повали. Струвало си е или така сме мислили. Имали сме поне едно скъпо нещо, което ни е държало на крака, за което сме се борили, което ни е карало да държим главата си горе, за което сме жертвали всичко. А вече повалени, загубили играта, неудачници, в момента, когато трябва да сме най-силни, ние нямаме нищо. И се чувстваме безпомощни да продължим сами и ни е страх, че няма да успеем, а това, което ще постигнем е всъщност само повече страдание.

Действително е жестоко, когато си най-слаб да ти се налага да си най-силен. Но точно това ни прави герои. Способността да се издигнем и да продължим да се борим, дори когато вече няма за какво. Защото се борим за самия живот. За самата искра в очите, която сме изгубили, за самото желание да живеем и да гледаме с амбиция и ентусиазъм на всичко, което предстои.

Всеки заслужава такъв урок. Да се научи да върви сам, да бъде сам и в най-болезнените си мигове. Защото само когато се научим да живеем сами, тогава ставаме готови да посрещнем всичко ново и красиво в живота си. Никой нямаше да знае колко е красив светът, ако не можеше да види грозната му част.

За да има щастие, трябва да има поне една пролята сълза. Най-разумното, което можем да предприемем е да извлечем положителното и хубавото от ужасното. Трябва да сме благодарни, че минаваме през пропасти, защото измъквайки се от тях, дори самите ние сме различни. Променя се погледът ни, променя се вселената ни, когато усетим, че наистина сме продължили напред и вече нищо не може да ни дръпне за рамото, казвайки ни "помниш ли ме?".

Да, никога няма да забравим бездната, от която сме излезли. Никога няма да заличим напълно болката, която сме изпитвали, тя ще остане белег върху кожата ни и ще ни напомня колко слаби сме били, но и колко сме силни, за да можем с гордост да продължим напред. Така трябва да гледаме на тези белези.

Трябва да си ги пазим, да ги лекуваме, но от време на време да си спомняме, че светът се върти непоносимо бързо и това, което ни остава е да се въртим с него. Да не изпускаме никоя възможност да бъдем щастливи, защото в края на краищата, един борец помни всеки свой изпуснат удар, който е дал шанс на съдбата отново да го повали. Отново да го върне долу.

Били сме долу, всички сме били долу. Всеки може да е долу, това не е нищо ново, нищо неочаквано. Но идеята, че можем, действително можем да се изправим, да изтупаме праха от раменете си и да направим поредната крачка напред, това е нашата борба, и нашето геройство.

Снимка: whytoread.com

Мисъл на деня