цветно

Борхес: живот в, за и чрез книгата

Борхес, 1976 г. Снимка: wikipedia.org

Или възражда се всичко в несвършващите библиотеки на сънищата и на глъбините чрез изкуството на алхимията.

Аржентинският писател, есеист, поет, преводач и културолог Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо е един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на XX век. Безспорен майстор на перото, изтъкнат философ, забележителен ерудит-енциклопедист.

Две десетилетия е бил и директор на Националната библиотека в Буенос Айрес и почти го сполетява съдбата на неговия предшественик Пол Грусак - писател, историк и критик, който е бил на този пост преди него за 40 години, от които последните две със загубено зрение. Борхес също в края на своето 20-годишно директорстване е почти напълно сляп.

Затова, може би, са му любими "мъгливите вечери с книгите и мрака", "мъглицата упорита и сияйна, смаляваща всичко в едно и дебнещата сред зората "предана и смътна светлина". Както и метафората за света - "блед като пепел, стихнала, неясна", на съня или на забрава прилична.

Не е страшно за мен срутването и лутането в моя "мрак безок", казва Борхес в "Творецът" ("Поема за даровете"), защото Бог, "ведно с нощта и книгите, ми подарява" и техния нектар, "който моята ръка разтваря". Защото в "библиотеките на сънищата" и на глъбините "очи без светлина" долавят откъслеците от зорите.

Затова и буден си представям Рая като "библиотека без начало и край", като нещо несвършващо, като градина с разклоняващи се пътеки, в която са възможни в духовен и интелектуален план срещите на всички явления.

А самата книга си представя като "Божествен лабиринт", точка на пресичане на времето с вечността. Дори разглежда текста като свят, а света като единна книга, която трябва да се чете и тълкува. Затова за него битието, митът, действителността, художествената реалност, пространството, времето, историята и културата са единно Цяло.

Главната философска тема, обединяваща творчеството на Борхес, е единството на всичко съществуващо, между природата и духа, между отделните хора, между реката на времето и всяка капка в нея, между миналото и настоящето…

Има такова място във Вселената, казва той, където всички явления съществуват едновременно във времето и пространството, затова за него единството е най-върховният дар на Небето и "реалност неоспорвана". И смисълът на поезията вижда тъкмо в това - да приобщава към непрекъснато възраждащата се вечност.

Културата пък вижда като роден дом, като пролетно разцъфнал зелен остров на вечността, която си представя и като "бездънните дълбини на роза", възраждаща се от ефирната пепел чрез изкуството на алхимията.

Самият той носи това единство между радост и тъга, между вяра и съмнение… Често се съмнява дали са важни символите на думите, щом времето е река и "отминават нашите лица като вода"? Щом като и "будуването е друг сън"?...

Затова определя поезията и като "печално злато", "ведно и нища, и безсмъртна", и като “зелена вечност, възвръщаща се зора или залез, като острова на Одисей или "река безконечна и единосъща", която протича и остава” – огледало, разкриващо собственото ти лице.

Въпреки тези тъжни констатации, обаче, Борхес има надежда, че  истинската поезия, като тази на Уолт Уитман, успява да съчетае в рими “живота с блясъка му”. Че другото пробуждане - смъртта, ни предлага време и памет тя да не бъде повече потребна. И Раят, и Адът, да могат да бъдат намерени в неосезаемото и вечно - мимолетното Сега - бездна от светлини и мрак, взаимно търсещи се.

За да може Вечността в кратките форми на нещата отново да се въплъщава във време. И всемирното Сега да "тече откъм забравата в забрава". Та нали още нищо не знаем за себе си и за нещата и чий инструмент са те. Не се знае и “кой лък ще е отправил някога стрелата” на живота и “коя е целта му сред висините”.

Cъбития

Мисъл на деня