цветно

Чудомир: Жената днес

Снимка: pixabay.com / OpenClipart-Vectors

Кара ми се жената. Откак се е съмнало, все мърмори, все нарежда:

- Какъв човек се извъди – казва, – та не помисляш мъничко поне за мене. Колко пъти съм те молила и напомняла да ме абонираш за списанието "Жената днес", а ти сякаш без уши си останал. Виждаш – казва, – че като се върна от завода, захващам къщната работа и не ми остава време не да изляза, а през прозореца да погледна даже. Отскочи ей сега до пощата, докато ти огладя ризата, и свърши тая работа, че срокът изтича. Я Тана Венковата го получава с години вече, Сийка инженерката – също, Лалкиното Доче – също, лелината Софка – също; всички жени, кажи-речи, са се абонирали, само аз не. Направи ми тая малка услуга най-после, та и аз да разбера, че мъж имам.

- Нямам дребни – казвам.

- Като нямаш дребни, ще дадеш едри и ще ти върнат хората.

- Едрите са в спестовната каса – казвам,-но са на чуждо име записани.

- На ти тогава два лева – казва, – облечи се и върви.

Взех двата лева, братче, но нали беше по аперитивно време, щом ги поех, яви мисе видение във вид на мастика и кисели краставички. Тръснах глава да го прогоня, а то се заковало напреде ми и не мърда. Забързах към пощата, а видението пред мене и не ме води направо, а извива, знаеш, накъм аперитива и аз по него. Не щеш ли, на туй отгоре до самата врата се срещаме със стария ми приятел и боен другар от село Кольо Бабака.

- Хооо! Охооо! Как си, що си, какво правиш, къде се губиш и така нататък.

- Влизай – казва, – влизай да се почерпим за добро виждане.

- Бързам, бързам, имам работа на пощата.

- Каква е тази бърза работа – казва, – на телефона ли? Да не е умрял някой от вашите?

- За умряло – казвам – нямам късмет. Жената, жената ще абонирам за едно списание, а днес изтича срокът.

- Абе влизай – казва – да се абонираме двамата най-напред, че после ще мислим за жените. Имам да черпя – казва, – ида от говеждия пазар. Продадох едно малаче. Влязохме, братче, поръча той веднъж, дваж, мастиката се оказа превъзходна, краставичките – на високо равнище, и като така трябваше и аз да почерпя. След това той пак, аз пак, докато отиде и абонаментът, и скритите в задния ми джоб няколко левчета. Наредих я значи както трябва, разделихме се любезно с Бабака, тръгнах си аз за вкъщи и си мисля как ще се разправям с жената днес за „ Жената днес“.

Влязох тихо и скромно в кухнята, а тя:

- Нареди ли я, свърши ли я?

- Веднага.

- Как веднага? В 11 часа излезе, връщаш се в 2 и казваш веднага.

- Искам да кажа, че щом излязох, и веднага на пощата.

- Не знам, но доста си се напарфюмирал.

- Е, една мастичка само ме почерпи стар приятел.

- По носа ти познавам, че не е била една. Както и да е, този ден мина сравнително спокойно, мина и другият, и третият, и току изтече месецът. Ами сега? Тия дни трябва да се получи списанието, жената ще го очаква. Припнах към вестникарската будка, купих един брой, адресирах го, лепнах му една унищожена марка и го пуснах в нашата кутия за писма. Нейсе, мина този месец сравнително леко, но след това, братче, като се хукнаха ония дни от следващия, тичат ли, тичат и дорде туй-онуй, изтъркаля се и той. Бягай пак към будката за новия брой – няма, продали го. Ами сега? Че тук ли, там ли, пък го откраднах от градската читалня и го адресирах на жената. Третият месец как изфуча като на щафета, не забелязах. Минали се два, три, пет дни от новия, жената ме гледа в упор и търси отговорност.

- Че зная ли – казвам – защо се бави? Българска поща, кой знае къде са го затуряли или загубили. Ще ида – казвам – да ги наругая и да проверя.

Излязох, братче, спрях се до пътната врата, хванах се с две ръце за тиквата и си думам:

- Ами сега къде да се запилея, къде да търся новия брой?

Понеже и други като мене задигали вестници и списания от читалището, прибрали ги и ги давали само при поискване от читателя, в будката отдавна били продадени, сетих се, че и Софка лелина го получавала, та отидох да поискам нейната книжка уж за няколко дена само. Даде ми я момичето, малко поомачкана беше, но я почистих, надписах я пак, лепнах и унищожена марка и я пуснах пак в кутията за писма. Отдъхнах си пак, братче, но не бе за дълго.

Това беше завчера, значи. Тази сутрин подреждах дървата под сушината и чувам глас:

- Како Ленке, како Ленке, дойдох да ми дадеш списанието, че щях да си вадя кройка.

- Кое списание ма, Софке?

- Че новата книжка на списание "Жената днес". Онзи ден бате Марин я взе, че ти трябвала за малко, та дойдох да си я прибера.

Като чух тия думи, братче, глътнах си езика моментално, измъкнах се на пръсти като невестулка из задния двор, заклатих се из града като отровен и не зная как ще се прибера вкъщи и как ще се разправям с жената днес, с жената утре, че и през цялата година.

Чудомир

Предстоящи събития

Мисъл на деня